Рик Риърдън - Сянката на змея

Аз потреперих. Бях чувала за размириците в Египет от последно време, както и за странните природни бедствия, но не ги бях възприемала като част от плана на Апоп.

Ако това тук беше бойното поле, което е избрал…

Взрях се по-внимателно в равнините на Гиза. След като надзърнах в Дуат, си дадох сметка, че районът все пак не е празен. Около основата на Хеопсовата пирамида се беше намотала огромна змия, която се състоеше от смерч въртящ се червен пясък и от мрак. За очи имаше пламтящи точки светлина. За зъби — раздвоени светкавици. Докоснеше ли пустинята, тя кипваше, а самата пирамида се разтрисаше с ужасен кънтеж. Едно от най-старите съоръжения в човешката история беше на път да се срути.

Дори от високо усещах присъствието на Апоп. Той излъчваше такава силна паника и страх, че долавях как простосмъртните из цял Кайро са се спотаили по домовете си и не смеят да се подадат навън. Цялата земя на Египет беше затаила дъх.

Докато наблюдавахме, Апоп вдигна грамадната си глава като на кобра. Удари по пустинята и изрови в пясъка кратер в размерите на цяла къща. После се дръпна като ухапан и изсъска гневно. В началото не разбирах с какво се бие. Призовах зрението на Изида, която виждаше не по-зле от граблива птица, и съгледах мъничка грациозна фигурка по трико като леопардова кожа: стиснала и в двете си ръце проблясващи ножове, тя подскачаше с нечовешка пъргавост и бързина, нападаше Змея и му се изплъзваше всеки път, когато той понечваше да я ухапе. Баст усмиряваше сам-сама Апоп.

В устата ми имаше вкус като на стари петачета.

— Сама е. Къде са другите?

— Чакат заповедите на фараона — обясни Ра. — Хаосът ги е оставил разединени и объркани. Без водач няма да тръгнат в битка.

— Ами в такъв случай ги поведи! — подканих аз.

Богът на Слънцето се обърна. Очертанията му затрепкаха и за миг вместо него видях пред себе си Зия. Запитах се дали ще ме изпепели. Имах чувството, че сега ще й бъде съвсем лесно.

— Ще се изправя пред отколешния си противник — заяви тя спокойно пак с гласа на Ра. — Няма да оставя вярната ми котка да се сражава сама. Собек, Бес, помогнете ми…

— Да, царю честити — отвърна Собек.

Бес изпука с кокалчетата на пръстите си. Шофьорската му униформа изчезна, изместена от неговата джудженска гордост: банския костюм.

— Хаосе… приготви се да посрещнеш Грозотията.

— Чакайте — спря ги Картър. — Ами ние? Сянката на Змея е у нас.

Корабът вече се спускаше шеметно и се готвеше да се приземи точно на юг от пирамидите.

— Да не избързваме, Картър — рече Зия и посочи Големия сфинкс на около триста метра от пирамидите. — Вие със Сейди трябва да помогнете на чичо си.

От входа на тунела между лапите на Сфинкса се виеше струйка дим. Сърцето ми спря за миг. Веднъж Зия ни беше обяснила, че тунелът е запечатан, така че археолозите да не проникнат в Първи ном. Както личеше, входът му беше разбит с взлом.

— Първи ном ще падне всеки момент — рече Зия.

Очертанията й пак се промениха и пред мен застана богът на Слънцето. Наистина ми се искаше много той (тя, те) да реши най-после като какъв ще се показва.

— Ще спирам Апоп възможно най-дълго — обеща Ра. — Но ако не помогнете незабавно на чичо си и на приятелите си, няма да остане никой, когото да спасяваме. Домът на живота ще рухне.

Помислих си за клетия Еймъс и малките ни ученици, обкръжени от цели пълчища разбунтували се магьосници. Не можехме да допуснем да ги изколят.

— Тя е права — казах аз. — Той де. Все едно.

Картър кимна без особено желание.

— Тези неща тук ще ти трябват, господарю Ра. — Брат ми подаде на бога на Слънцето гегата и млатилото, ала той поклати глава.

Или го направи Зия. Богове на Египет, ужасно объркващо е!

— Когато казах, че боговете чакат своя фараон — рече Ра, — имах предвид теб, Картър Кейн, Окото на Хор. Тук съм, за да се сражавам с отколешния си противник, а не за да се качвам на престола. Той е отреден на теб. Сплоти Дома на живота, обедини в мое име боговете. Не се страхувай нито за миг, аз ще удържам Апоп, докато дойдеш.

Картър се взря в гегата и млатилото в ръцете си. Изглеждаше точно толкова ужасен, както когато Ра се беше разпаднал на пясък.

Не можех да го виня. Току-що беше получил заповед да се качи на престола на творението и да поведе в битка цяла войска богове и магьосници. Преди една, дори преди половин година и аз щях да изпадна в ужас, че на брат ми възлагат такава отговорност.

Колкото и да е странно, сега нямах нищо против. Всъщност ми действаше успокояващо при мисълта, че Картър ще стане фараон. Сигурна съм, ще има да съжалявам, задето съм го казала, както съм сигурна и че Картър няма да допусне да го забравя, но истината беше, че откакто се бяхме пренесли в Бруклинската къща, аз разчитах на брат си. С времето бях започнала да се осланям на силата му. Вярвах, че ще вземе правилното решение дори когато не си вярваше самият той. След като научих тайното му име, видях в характера му една съвсем ясна черта: качествата на водач.