Рик Риърдън - Сянката на змея

Картър се извърна притеснен.

— Хм… аз само… ще бъда ей там.

Той се блъсна в мачтата, сетне продължи с несигурна крачка към кърмата на кораба.

Зия се свъси угрижено.

— Сейди, иди се погрижи за него, чу ли? Скоро ще стигнем в света на простосмъртните. Трябва да съм нащрек.

Както никога, реших да не споря. Отидох да нагледам брат си.

Той седеше при щурвала така, сякаш очакваше да го ударят, с глава между коленете.

— Добре ли си? — попитах аз.

Тъп въпрос, знам.

— Тя е старец — промърмори Картър. — Момичето, което харесвам, е мускулест старец с глас, по-дебел от моя. Целунах това момиче на плажа, а сега…

Седнах до него. Корабът се приближаваше към дневната светлина и светещите клъбца засноваха развълнувано около нас.

— Целунал си я, значи? — казах аз. — Подробностите, ако обичаш.

Мислех, че ще му поолекне, ако го накарам да говори. Не съм сигурна, че е подействало, но ако не друго, Картър поне вдигна глава, която дотогава бе държал между коленете си. Разказа ми как са минали със Зия през serapeum и „Египетска царица“ е претърпяла корабокрушение.

— Ра… Зия де, стоеше на носа между Собек и Бес и внимаваше много да не поглежда към нас.

— Значи си й казал да не се притеснява — обобщих аз. — Насърчил си я да помогне на Ра. А сега съжаляваш.

— Обвиняваш ли ме? — попита той.

— И в нас са се вселявали богове — напомних му аз. — Не е непременно за вечни времена. Тя пак си е Зия. Освен това отиваме на битка. Ако не излезем от нея живи, нима искаш да прекараш последните си часове в това да отхвърляш Зия?

Картър се взря в лицето ми.

— Какво се случи с Уолт?

А… едно на едно. Понякога ми се струваше, че той знае тайното ми име точно както аз — неговото.

— Ами… нямам точна представа. Жив е, но само защото…

— Защото е позволил Анубис да се всели в него — довърши вместо мен Картър.

— Знаеше ли?

Той поклати глава.

— Разбрах чак когато видях онова изражение върху лицето ти. Но си е логично. Уолт го бива да… както и да е. Около него витае проклятието за унищожение. Магията за смърт.

Не можах да отговоря. Бях се върнала тук, за да утеша Картър и да го уверя, че всичко ще бъде наред. А ето че той бе успял да извърти нещата.

Хвана ме за малко за коляното.

— Това би могло да подейства, сестро. Анубис може да направи така, че Уолт да остане жив. И да има нормален живот.

— Ти на това нормален ли му викаш?

— Анубис не се е вселявал никога в човек. Сам е избрал да има истинско тяло, да бъде от плът и кръв.

Аз потреперих.

— Зия е в друго положение, Картър. Тя може да се отдели, когато поиска.

— Дай да го изясним — подкани Картър. — Двете момчета, които ти харесваше: момчето, което беше на път да умре, и онова, което беше недостъпно, понеже е бог, сега са се слели и момчето, което се е получило, не е на път да умре и не е недостъпно. А ти си седнала да се оплакваш.

— Не ме изкарвай смешна! — креснах аз. — Не съм.

Трите бога се извърнаха да ме погледнат. Добре де. Наистина ставах смешна с тези приказки.

— Виж какво — продължи Картър, — дай да се разберем, че по-късно ще се притесняваме за тези неща, искаш ли? Стига да не загинем де.

Разтреперана, си поех въздух.

— Разбрахме се.

Помогнах на брат си да се изправи. Двамата отидохме заедно на носа при боговете точно когато лодката на Слънцето излезе от Дуат. Реката на нощта отзад изчезна и ние заплувахме през облаците.

Пред нас се разпростря предизгревен Египет, червен, златист и зелен. В пустинята на запад се вихреха пясъчни бури. На изток Нил лъкатушеше като змийче през Кайро. Точно отдолу, в равнините на Гиза, край града се издигаха три пирамиди.

Собек удари с жезъла по носа на кораба. Провикна се като глашатай:

— Най-сетне Ра наистина се завърна! Радвай се, народе! Насам, насам, тълпи от поклонници!

Каза го може би защото така бе прието, или за да се подмаже на Ра, или пък с цел старият бог на Слънцето да се почувства по-зле. При всички положения долу не идваше никой. И определено не се радваше никой.

Бях виждала много пъти тази гледка, но нещо не беше наред. Из града горяха пожари. Улиците изглеждаха странно безлюдни. Нямаше туристи, нямаше хора около пирамидите. Никога не бях виждала Гиза толкова празна.

— Къде са всички? — попитах.

Собек изсъска отвратен:

— Би трябвало да се досетя. Тия малодушни хора са се изпокрили или са се уплашили от размириците в Египет. Апоп е обмислил добре всичко. Избрал е място за сражението, където няма да му се пречкат простосмъртни.