Рик Риърдън - Сянката на змея

Двамата със Сейди се надявахме, че ако заедно работим с по-могъща магическа статуя, ще успеем да унищожим напълно Апоп или поне ще го запратим толкова навътре в Дуат, че той няма да се завърне никога.

Това беше план Б. Знаехме обаче, че такова силно заклинание ще ни отнеме силите и ще ни струва живота. Освен ако не намерехме друг начин.

Статуите като сенки, сенките като статуи.

В съзнанието ми започна да се избистря план В: мисъл, толкова налудничава, че не исках да я изразявам с думи.

— Хор — подхванах предпазливо, — Апоп има ли сянка?

Гълъбът примига с червени очи.

— Що за въпрос! Откъде-накъде ще… — Той погледна надолу към червената статуя. — О… А! Всъщност много умно. Доказуемо налудничаво, но умно. Смяташ, че във версията на книгата „Как да се разгроми Апоп“, която е написана от Сетне и която Змеят е решил да унищожи на всяка цена… смяташ, че в нея е имало тайно заклинание за…

— Нямам представа — признах си. — Струва си да попитаме Тот. Той може би знае нещо.

— Може би — отвърна от немай-къде Хор. — Но пак си мисля, че е най-добре да го нападнем фронтално.

— Не се и съмнявам.

Гълъбът заклати глава.

— Ние, аз и ти, сме достатъчно силни. Не е зле да се обединим, Картър. Нека се вселя в теб, както онзи път. Можем да поведем армиите на боговете и на хората и да разгромим Змея. Ще владеем заедно света.

Тази мисъл сигурно щеше да ми се стори по-примамлива, ако не гледах охранена птица с трошици „Чирио“ по перата. Не ми се виждаше много уместно да допускам един гълъб да владее света.

— Ще го обсъдим по-късно — казах аз. — Първо трябва да поговоря с Тот.

— Ба! — Хор изпляска с криле. — Той е още в Мемфис, на онзи свой смехотворен стадион. Но ако смяташ да се виждаш с него, няма да те чакам дълго.

— Защо?

— Точно това съм дошъл да ти кажа — отговори Хор. — Отношенията между боговете се усложняват. Апоп сее раздори между нас, напада ни един по един, точно както прави и с магьосниците. Пръв пострада Тот.

— Пострадал ли… как?

Гълъбът настръхна. От клюна му се изви дим.

— О, ужас. Птицата, в която съм се вселил, се самоунищожава. Не може да задържи още за дълго духа ми. Побързай, Картър. Трудно ми е да правя така, че боговете да са единни, а онова старче Ра не влияе добре на бойния ни дух. Ако ние с теб не поведем скоро войските си, може и да не ни останат такива.

— Но…

Гълъбът хлъцна и от човката му пак се изви дим.

— Трябва да тръгвам. Успех.

Хор излетя през прозореца, оставяйки ме сам със статуетката на Апоп и с няколко сиви пера.

Спал съм като мумия. Това беше хубавата част. Лошата бе, че Баст ме беше оставила в леглото чак до следобед.

— Защо не си ме събудила? — възмутих се аз. — Имам да върша разни неща!

Баст разпери ръце.

— Сейди настоя. Снощи си имал тежка вечер. Тя каза, че си се нуждаел от почивка. Аз съм котка. Отнасям се с уважение към свещения сън.

Още бях ядосан, но дълбоко в себе си знаех, че Сейди е права. Снощи бях изразходвал много магическа енергия и си бях легнал наистина късно. Не беше изключено — наистина не беше изключено — Сейди да ми мисли само доброто.

(Току-що я видях да ми прави физиономии, значи все пак е изключено.)

Взех си душ и се облякох. Когато другите деца се върнаха от училище, вече се чувствах отново почти човек.

Да, казах „училище“, най-обикновено старовремско училище. Миналата година бяхме обучавали всички в Бруклинската къща, но в началото на есенния срок Баст реши, че на малчуганите ще им дойде добре една доза живот като най-обикновени простосмъртни. Сега през деня те ходеха в съседната академия в Бруклин, а магията усвояваха надвечер и в почивните дни.

Само аз си стоях у дома. Винаги съм учил вкъщи. Идваше ми много, освен да ръководя Двайсет и първи ном, и да се занимавам с училищни шкафчета, програми, учебници и закуски в бюфета.

Сигурно си мислите, че другите деца, и най-вече Сейди, са негодували. Всъщност обаче те нямаха нищо против да ходят на училище. Момичетата се радваха, че имат повече приятели (и, както твърдяха, по-малко откачени момчета, с които да флиртуват). Момчетата пък можеха да спортуват с истински отбори, а не само с Хуфу и с баскетболни кошове, приспособени върху египетски статуи. Колкото до Баст, тя се радваше, че в къщата е тихо и може да си се излежава на пода и да се препича на слънце.

Та когато другите се прибраха, бях разсъждавал дълго за разговорите си със Зия и Хор. Планът, който бях измислил снощи, пак ми се виждаше налудничав, но аз реших, че той вероятно е най-доброто, до което можем да прибегнем. След като го изложих накратко на Сейди и Баст, които (ужас!) се съгласиха с мен, тримата стигнахме до заключението, че е време да кажем и на останалите си приятели.