Рик Риърдън - Сянката на змея

По залез-слънце бях готова да поведа в битка войската си. Бях избрала доста хубава черна рокля без презрамки, бях сложила в русата си коса черни изкуствени кичури и бях с тъмен грим, създаващ впечатлението, че току-що съм станала от гроба. За да ми е лесно да танцувам, бях с обувки без ток (каквото и да разправя Картър, не ходя с кубинки непрекъснато, само деветдесет на сто от времето), бях си сложила сребърния амулет tyet от кутийката с бижутата на мама и медальон с египетския символ за вечност shen , който Уолт ми беше подарил за последния рожден ден.

В колекцията си от талисмани той имаше същия и така в спешни случаи двамата можехме да се свързваме чрез магия и да се призоваваме един друг.

За съжаление, амулетите shen не означаваха, че ходим само по любовни срещи. И че изобщо ходим по срещи. Мисля, че ако Уолт ме беше поканил , нямаше да откажа. Беше направо невероятен, всъщност по свой си начин съвършен. Ако го бях насърчила малко, може би щях да се влюбя в него и да успея да забравя другото момче, бога.

Но Уолт беше в предсмъртна агония. Кой знае защо, беше решил, че при тези обстоятелства не е честно спрямо мен да започваме връзка. Сякаш това щеше да ме спре. И така, бяхме в нещо като задънена улица, която направо ме влудяваше: флиртувахме, говорехме си с часове, няколко пъти дори свалихме гарда и се целунахме, накрая обаче Уолт неизменно се затваряше в себе си и ме отпращаше.

Защо не можеше всичко да е по-просто?

Отварям дума за това, защото буквално се сблъсках с Уолт, докато слизах по стълбите.

— О! — възкликнах. Точно тогава забелязах, че Уолт още е по старата тениска без ръкав и по дънки и че е без обувки. — Още ли не си готов?

— Няма да дойда — оповести той.

Зяпнах го от изумление.

— Моля? Защо?

— Сейди… Вие с Картър ще имате нужда от мен, когато отидете при Тот. Ако искам да издържа, трябва да си почина.

— Но…

Наложих си да млъкна. Не беше хубаво да го притискам. Не ми трябваше магия, за да видя, че наистина го боли.

Разполагахме с вековни познания за лечебните магии, но каквото и да опитвахме, като че ли нищо не помагаше на Уолт. Питам ви: за какво ти е да си магьосница, ако не можеш да махнеш с вълшебната пръчка и да направиш така, че хората, които обичаш, да се почувстват по-добре?

— Хубаво — рекох. — Аз… просто се надявах, че…

Каквото и да кажех, щеше да прозвучи невъзпитано. Исках да танцувам с Уолт. Богове на Египет, бях се облякла така заради него. Обикновените момчета в училище сигурно бяха свестни, но в сравнение с Уолт (да, да, добре, или с Анубис) изглеждаха доста повърхностни. Колкото до другите момчета от Бруклинската къща, сигурно щях да се почувствам странно, ако тръгнех да танцувам с тях — все едно да танцуваш с братовчедите си.

— Мога да остана — предложих, но сигурно не съм го казала много убедено.

Уолт успя да се усмихне едва-едва.

— Не, върви, Сейди. Наистина. Сигурен съм, че когато се върнете, ще се чувствам по-добре. Забавлявай се.

Той мина покрай мен и тръгна да се качва по стълбите.

Аз си поех няколко пъти дълбоко въздух. Искаше ми се да остана и да се грижа за Уолт. Струваше ми се, че няма да постъпя хубаво, ако отида без него.

Точно тогава погледнах надолу към Голямата зала. Децата от по-горните класове се шегуваха и си говореха, бяха готови да тръгваме. Ако не отидех, и те сигурно щяха да се почувстват длъжни да останат.

Изпитах чувството, че съм глътнала мокър цимент. Изведнъж се изпариха цялата радост и вълнението от вечерта. От месеци се мъчех да свикна с живота в Ню Йорк след толкова години в Лондон. Бях принудена да търся равновесие между живота си на млада магьосница и предизвикателствата на това да съм най-обикновена ученичка. Сега, точно когато танцовата забава като че ли ми даваше възможността да съчетая двата свята и да се позабавлявам навън, надеждите ми бяха попарени. Пак щеше да се наложи да отида и да се преструвам, че ми е забавно. Но щях да го правя единствено по задължение, така че другите да се почувстват по-добре.

Запитах се дали така се чувстваш и когато пораснеш. Ужас!

Единственото, което ме развеселяваше, беше Картър. Той изникна от стаята си, облечен като млад учител: в костюм, риза с копченца на яката и вратовръзка. Клетото момче — не беше ходило, разбира се, на танцови забави, както не бе ходило и на училище. Нямаше никаква представа.

— Изглеждаш… страхотно. — Постарах се лицето ми да е сериозно. — Даваш ли си сметка, че не отиваме на погребение?