Рик Риърдън - Сянката на змея

Някои от момичетата зад нея се прокашляха в шепа — имитираха Уолт.

Идеше ми да издърпам от Дуат жезъла и да ги превърна всичките в червеи за патиците. Бях почти сигурна, че ще се справя, и се съмнявах след това те да липсват на някого, но се сдържах.

Още първия учебен ден Лейси ме беше предупредила за Дрю. Доколкото разбрах, двете бяха ходили заедно на летен лагер — и така нататък, всъщност не съм слушала подробностите — и там Дрю също беше показала, че е голяма тиранка.

Това обаче не означаваше, че може да ми важничи и на мен.

— Уолт си е вкъщи — заявих аз. — Казах му, че ще бъдеш тук. Странно, но това не го запали особено.

— Колко жалко — въздъхна Дрю. — Знаеш ли, може пък да не е наистина болен. Ами ако има алергия към теб, скъпа? Случва се понякога. Дали да не му занеса у тях малко пилешка супа? Къде живее?

Тя се усмихна мило. Не знаех дали наистина си пада по Уолт, или се преструва, защото мразеше мен. При всички положения ми се прииска още повече да я превърна в земен червей.

Но преди да съм направила нещо необмислено, чух зад себе си познат глас:

— Здрасти, Сейди.

Другите момичета ахнаха дружно. Пулсът ми се ускори стократно. Обърнах се и видях, че на забавата ни наистина е дошъл не друг, а бог Анубис.

Имаше наглостта да изглежда, както обикновено, ослепително. Толкова е дразнещ. Беше в тесен черен панталон, черни кожени ботуши, тениска на Arcade Fire 4 4 Канадска инди група. — Б.пр. и отгоре байкерско яке. Тъмната му коса си беше по рождение разрошена, сякаш той се беше събудил току-що, и аз едвам се сдържах да не прокарам пръсти през нея. Кафявите му очи проблясваха развеселено. Той или се радваше да ме види, или му беше забавно, че съм се смутила.

— О… боже… мой — изхлипа Дрю. — Кой…

Анубис не й обърна никакво внимание (жив и здрав да е) и ми протегна ръка така, че да го хвана под мишница, мил старовремски жест.

— Мога ли да те поканя на този танц?

— Защо не — отвърнах възможно най-нехайно.

Хванах го под ръка и ние оставихме пластмасовите бандитки, които продължиха да пелтечат:

— О, боже мой! О, боже мой!

Идеше ми да кажа: „Той е моят изумително мил бог. Намерете си ваш!“

Заради неравните плочи дансингът си беше доста опасен. Децата наоколо все се препъваха. Анубис усложни нещата още повече, защото всички момичета го зяпаха, докато той ме превеждаше през навалицата.

Пак добре че ме държеше за ръка. В душата ми цареше пълен смут, виеше ми се свят. Бях нелепо щастлива, че Анубис е тук. Чувствах се смазващо виновна, задето клетият Уолт стои сам-самичък вкъщи, докато аз се разхождам под ръка с Анубис. Но ми олекна, че двамата не са се засекли тук. Тогава вече щеше да стане страшно. Заради облекчението се почувствах още по-виновна и така нататък. Богове на Египет, бях жалка гледка.

Точно когато отидохме в средата на дансинга, оркестърът най-неочаквано смени бързата музика с любовна балада.

— Ти ли го направи? — попитах аз Анубис.

Той се усмихна — и това ако е отговор! Хвана ме за хълбока и стисна другата ми ръка като истински кавалер. Започнахме да танцуваме бавно.

Чувала съм за танци във въздуха, но трябваше да направя няколко крачки, докато забележа, че наистина левитираме — само на няколко милиметра от земята, недостатъчни, та другите да видят, но все пак за разлика от останалите, не се препъвахме в камъните, а се плъзгахме по тях.

На няколко метра от нас Картър изглеждаше доста непохватен, докато Лейси му показваше как се танцува блус. /_Наистина, Картър, това не е квантова физика._/

Взрях се в топлите кафяви очи и в красивите устни на Анубис. Беше ме целунал веднъж — на рождения ми ден миналата пролет — и аз още не можех да го забравя. Човек би си помислил, че богът на смъртта е със студени устни, но случаят изобщо не беше такъв.

Постарах се да избистря мислите си. Знаех, че все има причина Анубис да е тук, но ми беше ужасно трудно да се съсредоточа.

— Мислех, че… Хм.

Преглътнах и за малко да се задавя.

„О, страхотно, Сейди — помислих си. — Хайде да опиташ поне веднъж да довършиш изречението, а?“

— Смятах, че се появяваш само на места, свързани със смъртта — заявих.

Анубис се засмя тихо.

— Това място, Сейди, е свързано със смъртта. Битката за Бруклинските хълмове, 1776 година. Точно тук, където танцуваме, са загинали стотици американски и британски войници.

— Колко романтично — промърморих аз. — Значи танцуваме върху гробовете им?

Анубис поклати глава.