Рик Риърдън - Сянката на змея

— Виждам по лицето ти какво изпитваш — скастри ме Зия. — Не се вини, Картър. Ако не бяхте вие със Сейди, Апоп щеше вече да е унищожил света. Още има надежда.

План Б, помислих си аз. Ако не разгадаехме загадката със сенките и как да ги използваме, за да се преборим с Апоп, щяхме да опрем до план Б, но дори и той да се увенчаеше с успех, ние със Сейди пак бяхме обречени на сигурна смърт. Аз обаче нямах намерение да го споделям със Зия. Не й трябваха още потискащи новини.

— Права си — рекох. — Все ще измислим нещо.

— Довечера се връщам в Първи ном. Свържи се с мен тогава, чу ли? Не е зле да обсъдим…

Зад нея се чу тътен, сякаш някой стържеше с каменна плоча по пода.

— Тук е Собек — пошушна тя. — Как само го мразя този тип. Ще поговорим по-късно.

— Чакай, Зия — спрях я аз. — За какво ще говорим?

Но зехтинът потъмня и тя изчезна.

Имах нужда да поспя. Вместо това засновах напред-назад из стаята си в Бруклинската къща.

Тя беше страхотна: удобни легла, HD телевизори, бърз безжичен интернет и хладилничета, които се зареждаха с магия. Цяло войнство омагьосани метли, парцали и кърпи за прах поддържаха идеална чистота. Гардеробите винаги бяха пълни с чисти дрехи точно по мярка.

Въпреки това се чувствах в стаята си като в клетка. Може би защото я делях с песоглавец. Хуфу не се свърташе за дълго тук (обикновено стоеше долу с Клио или се оставяше малчуганите да го пощят), но върху леглото му имаше вдлъбнатинка във вид на песоглавец, на нощното шкафче беше оставена кутия „Чирио“ и в ъгъла беше окачена люлка от автомобилна гума. Сейди я беше сложила на шега, но Хуфу си я харесваше много и сърце не ми даваше да я махна. Истината беше, че бях свикнал с присъствието на песоглавеца. Сега той прекарваше повечето време с дечковците и затова ми липсваше. Колкото и да ме дразнеше, ми беше скъп на сърцето и аз се бях привързал към него — точно както към сестра си.

/_Да, Сейди. Знаеше, че ще се стигне дотук._/

По монитора на лаптопа се носеха картинките на скрийнсейвъра. На тях се виждаше татко на разкопки в Египет — изглеждаше спокоен и личеше, че той тук ръководи нещата, беше облечен в бежова униформа като на военните, беше запретнал ръкави и показваше счупената каменна глава на статуята на някакъв фараон, която държеше с тъмни мускулести ръце. С голата глава и козята брадичка приличаше малко на дявол.

На друга снимка беше чичо Еймъс, който свиреше на саксофон от сцената на джазов клуб. Беше с кръгли тъмни очила, синьо бомбе с тясна периферия и копринен костюм в същия цвят, както винаги, с безупречна кройка. В плитките му бяха втъкнати сапфири. Всъщност не съм го виждал никога да свири на сцена, но харесвах тази снимка, защото на нея чичо Еймъс изглеждаше много енергичен и щастлив — за разлика от последно време, когато върху плещите му тежеше бремето да ръководи цял ном. За съжаление, снимката ми напомняше и за Ан Грисъм, цигуларката от Тексас, която по-рано днес вечерта се бе забавлявала толкова, а после беше загинала.

Изображението върху екрана се смени. Видях как мама ме люшка върху коляното си, когато съм бил бебе. Сейди все се заяжда заради това. На снимката съм по сини ританки с петна от пюре отпред. Държа се за палците на мама и изглеждам уплашен, сякаш казвам на мама, която ме дундурка: „Свали ме от това влакче на ужасите!“. Тя, както винаги, е красива дори по старата тениска и дънки, с коса, овързана в кърпа. Усмихва ми се, сякаш съм най-прекрасното нещо в живота й.

Болеше ме, докато гледах снимката, а аз не извръщах очи.

Спомних си какво ми е казала Сейди — че нещо се случва с духовете на мъртвите и ако не разберем какво, нищо чудно да не видим никога повече мама.

Поех си дълбоко въздух. Татко, чичо, мама — все могъщи магьосници. Всички бяха жертвали много, за да възстановят Дома на живота.

Бяха по-възрастни, по-мъдри и силни от мен. Десетилетия наред бяха правили магии. Докато ние със Сейди го умеехме едва от девет месеца. А от нас се искаше да извършим нещо, което не бе постигал никой магьосник: да разгромим не друг, а Апоп.

Отидох при гардероба и извадих стария си куфар. По-скоро не куфар, а сак от черна кожа като милион други, които ще видите по летищата. Дълги години го разнасях по света, докато пътувах с татко. Той ме беше научил да живея само с вещите, които мога да пренеса.

Отворих сака. Беше празен, вътре имаше само едно нещо: статуетка на навита на кълбо змия, изсечена от червен гранит с йероглифи отгоре. Името Апоп беше зачеркнато и върху него бяха написани мощни възпиращи заклинания, но въпреки това статуетката беше най-опасният предмет в цялата къща: изобразяваше врага.