Рик Риърдън - Сянката на змея

Не беше честно да си го изкарвам на Зия, но се чувствах напълно безпомощен. Каквото и да направехме, то се оказваше погрешно. Представих си как Апоп се смее в Подземния свят. Може би точно заради това още не бе нападнал с цялата си мощ Дома на живота. Забавляваше се неописуемо, докато наблюдаваше как се разкъсваме помежду си.

— Защо Джейкъби не е изпратила съобщението на Еймъс? — попитах аз. — Нали той е Главен лектор.

Зия извърна поглед, сякаш проверяваше нещо. Не виждах къде точно се намира, но явно не беше в стаята в Първи ном, където нощуваше, или в Залата на епохите.

— Както каза и Джейкъби, те смятат Еймъс за слуга на злото. Не желаят да разговарят с него.

— Защото навремето в Еймъс се всели Сет — предположих аз. — Той нямаше вина за това. Беше излекуван. Сега е добре.

Зия се свъси.

— Какво? — попитах я. — Добре е, нали?

— Сложно е, Картър. Виж какво, най-големият проблем е Джейкъби. Превзела е старата база на Меншиков в Санкт Петербург. Превърнала я е в крепост почти като Първи ном. Не знаем какво е намислила и с колко магьосници разполага. Не знаем къде и кога ще нападне. Но това ще стане скоро.

„Справедливостта ще възтържествува бързо, Картър Кейн. Това е единственото предупреждение, което ще получиш.“

Нещо ми подсказваше, че Джейкъби няма да тръгне отново срещу Бруклинската къща — заради униженията от последния път. Но щом искаше да сложи ръка върху Дома на живота и да изтреби клана Кейн, накъде ли щеше да насочи усилията си?

Вперих очи в Зия и разбрах какво си мисли тя.

— Не — казах. — Никога няма да нападнат Първи ном. Това ще бъде равнозначно на самоубийство. Той е оцелял в продължение на пет хилядолетия.

— Картър… по-слаби сме, отколкото смяташ. Никога не сме разполагали с достатъчно хора. Някои от най-добрите ни магьосници изчезнаха — вероятно защото са се прехвърлили в противниковия лагер. Останали са ни няколко старци и шепа изплашени деца плюс Еймъс и мен. — Тя разпери отчаяна ръце. — И през половината време не мога да мръдна оттук…

— Чакай — спрях я. — Къде се намираш?

Някъде откъм лявата й страна се чу немощен мъжки глас:

— Здрастиии!

Зия въздъхна.

— Страхотно. Станал е от сън.

В купата за гадаене надзърна старче. То се ухили и се видя, че са му останали всичко на всичко два зъба. С голата сбръчкана глава мъжът приличаше на грохнало бебе.

— Зебрите са тук!

Старецът отвори уста и се опита да изсмуче зехтина в купата, от което повърхността й се нагъна на вълнички.

— Господи, не! — издърпа го Зия назад. — Не можеш да пиеш от омагьосания зехтин. Вече говорихме за това. Ето ти курабийка.

— Курабийки! — изписка дядката. — Ухааа! — затанцува той с вкусното лакомство в ръце.

Изкуфелият дядо на Зия? Не. Това беше Ра, бог на Слънцето, пръв божествен фараон на Египет и заклет враг на Апоп. Миналата пролет бяхме тръгнали да го търсим и да го върнем към живот от непробудния му сън с надеждата, че той ще се въздигне в цялата си слава и вместо нас ще надделее над змията на Хаоса.

А се оказа, че Ра се е събудил изкуфял и побъркан. Нямаше равен в това да яде бисквити, да точи лиги и да пее безсмислени песни. А в битката с Апоп? Това вече беше друго.

— Пак ли си болногледачка? — попитах аз.

Зия сви рамене.

— Слънцето тук вече изгря. Хор и Изида обикновено го наглеждат нощем, докато е в лодката на Слънцето. Но през деня… е, Ра се разстройва, ако не намина да го видя, а никой от другите богове не иска да седи с него. Всъщност, Картър… — Тя сниши глас. — Не ми се мисли какво могат да направят, ако оставя Ра насаме с тях. Дотяга ми от него.

— Ухааа! — каза някъде в дъното Ра.

Сърцето ми се сви. Поредното нещо, за което да се чувствам гузен: бях натоварил Зия и със задълженията на болногледачка на бога на Слънцето. Ден след ден тя не можеше да мръдне от тронната зала на боговете, освен това помагаше на Еймъс да ръководи нощем Първи ном и почти нямаше време за сън, камо ли пък за срещи… в случай че все пак съберях смелост да я поканя.

Това, разбира се, нямаше да има никакво значение, ако Апоп разрушеше света или Сара Джейкъби и нейните главорези магьосници се доберяха до мен. За миг се запитах дали Джейкъби не е права — дали светът не бе тръгнал към гибелта си заради семейство Кейн и дали нямаше да е по-добре без нас.

Почувствах се толкова безпомощен, че за малко ми се прииска да призова могъществото на Хор. Щеше да ми дойде добре да почувствам смелостта и самоувереността на бога. Но подозирах, че е за предпочитане да не обединявам мислите си с мислите на Хор. Бездруго изпитвах смесени чувства, само това оставаше — да чувам наум още един глас, който да ме обърка още повече.