Рик Риърдън - Сянката на змея

— Имам да уча още много — продължи Уолт. — Вече не ми се налага да се ограничавам само с изработването на талисмани. Ще се заема с по-интензивна магия: пътя на Анубис. Никой досега не го е правил.

— Ще откриваш нови магически начини да ме дразниш ли?

Той понаклони глава.

— Мога да правя изумителни фокуси с ленени ивици за мумии. Например, ако някой говори прекалено много, мога да измагьосам кърпа, с която да му запуша устата…

— Само да си посмял!

Той ме хвана за ръката. Погледнах го, предизвикателно свъсена, но не отдръпнах ръката си.

— Пак съм си Уолт — уточни. — Пак съм обикновен простосмъртен. Анубис може да остане в този свят, докато съм го приютил в себе си. Надявам се на дълъг живот. И на двамата дори не ни е хрумвало, че е възможно. Затова няма да ходя никъде, освен ако не искаш да си тръгна.

Очите ми вероятно са отговорили вместо мен: „Недей, моля те. Не си тръгвай никога.“ Но не можех да му доставя удоволствието да го изрека на глас, нали така? Момчетата понякога са много самонадеяни.

— Е, все някак ще го преживея — промърморих.

— Дължа ти един танц.

Уолт ме хвана с другата ръка за кръста, традиционна поза, много старовремска, както бе направил и Анубис, докато танцувахме в Бруклинската академия. Баба би одобрила.

— Може ли? — попита ме Уолт.

— Тук ли? — учудих се аз. — Твоят наставник Шу няма ли да ни прекъсне?

— Както вече ти казах, сега съм обикновен простосмъртен. Шу ще ни остави да танцуваме, макар и да съм сигурен, че ще ни наглежда, за да е сигурен, че се държим прилично.

— За да е сигурен, че ти се държиш прилично — срязах го аз. — Аз съм благовъзпитана млада дама.

Уолт се засмя. Сигурно си беше смешно. „Благовъзпитана“ обикновено не е първата дума, с която ти хрумва да ме опишеш.

Ударих го още веднъж по гърдите, макар че, признавам, не много силно. Хванах го за рамото.

— Ще ти напомням, че в Подземния свят баща ми ти е работодател — предупредих аз. — Не е зле да внимаваш как се държиш.

— Тъй вярно, уважаема госпожице — каза Уолт.

Наведе се и ме целуна. Целият ми гняв направо се изпари.

Започнахме да танцуваме. Нямаше музика, нямаше и танцуващи призраци, ние не се реехме във въздуха — нямаше нищо магическо. Грифонът ни наблюдаваше заинтригувано, явно се питаше как с тия си действия ще му осигурим пуйки. Намазаният с дзифт стар покрив заскърца под краката ни. Още бях доста уморена от дългата ни битка и не се бях измила както трябва. Безспорно изглеждах ужасно. Искаше ми се да се разтопя в обятията на Уолт, което всъщност и направих.

— Значи ще ми разрешиш да остана? — попита той, а аз усетих по главата си топлия му дъх. — И да живея като всички други тийнейджъри?

— Предполагам. — Погледнах го. Не ми струваше никакви усилия да плъзна очи надолу към Дуат и да видя там, точно под повърхността, Анубис. Но всъщност не се налагаше. Пред мен стоеше друго момче и то бе всичко, което харесвах. — Не че съм голям спец, но има едно правило, на което държа.

— Какво?

— Ако някой те попита дали си зает, отговорът е „да“ — рекох аз.

— Все ще го преживея някак — обеща той.

— Браво на теб — казах. — Защото не искаш да ме виждаш сърдита.

— Твърде късно е.

— Млъквай и танцувай, Уолт.

Така и направихме, а наоколо звучеше музика — крясъците на грифона психар и сирените и клаксоните на Бруклин, които пищяха долу. Беше доста романтично.

И така вече знаете какво стана.

Ние се върнахме в Бруклинската къща. Различните бедствия, сполетели света, се поразредиха — поне в известна степен — и след като започна новата учебна година, ние трябваше да се справяме с мощния прилив от нови ученици.

Вече би трябвало да е очевидно защо това може би е последният ни запис. Ще бъдем заети да преподаваме, да ходим на училище и да живеем и се съмнявам, че ще имаме време и причини да изпращаме още аудио призиви за помощ.

Ще сложим този запис за нашите приключения в обезопасен кашон и ще го изпратим на човека, който го сваля. Картър май смята, че и пощата ще свърши работа, но аз мисля да го дам на Хуфу и той да го пренесе през Дуат. Какво би могло да се обърка?

Колкото до нас, не смятам, че животът ни ще се състои само от забавления и игри. Еймъс не можеше да остави без надзор цяла тълпа тийнейджъри и тъй като Баст вече не е с нас, той прати като учители в Бруклинската къща няколко магьосници (иначе казано: наставници). Но всички ние знаем кой всъщност дърпа конците: аз. О, да, и може би Картър, но само малко.