Рик Риърдън - Сянката на змея

Не чувах думите, предполагах обаче, че речта беше като онази, която Картър беше държал в Дома на живота.

— Прави същото като мен — започна да негодува брат ми. — Готов съм да се обзаложа, че дори ми е задигнал словото. Крадлив котарак!

Баст изцъка неодобрително.

— Я не обиждай, Картър. Котките не използваме копия. Всички сме уникати. Но иначе да, често онова, което правиш като фараон, се отразява като в огледало в света на боговете. В края на краищата вие с Хор оглавявате египетските сили.

— Направо ме побиват тръпки — казах аз.

Картър ме шляпна леко по ръката.

— Направо не мога да повярвам, че Хор си тръгна, без дори да се сбогува. Сякаш ме захвърли веднага след като ме използва, а после ме забрави.

— О, не — възрази Баст. — Боговете не биха направили такова нещо. Просто му се наложи да си отиде.

Аз обаче си бях озадачена. Боговете бяха големи егоисти — дори онези, които не бяха котки. Изида също не се беше сбогувала и не ми бе благодарила както трябва.

— Ти, Баст, ще дойдеш с нас, нали? — примолих се. — Ами да, това смешно изгнаничество не може да важи и за теб! В Бруклинската къща ни трябва инструктор по сладка дрямка.

Баст прехвърли в ръцете си кълбото прежда и го метна надолу по стъпалата. За котешко лицето й беше доста тъжно.

— О, котенцата ми. Стига да можех, щях да ви вдигна отзад за вратлетата и да ви нося винаги със себе си. Но вие вече пораснахте. Ноктите ви са остри, зрението ви е отлично и котките трябва сами да се оправят в живота. Засега трябва да се сбогувам, но съм сигурна, че ще се срещнем отново.

Искаше ми се да възразя, че не съм порасла и дори нямам остри котешки нокти.

(Картър не е съгласен, но какво ли му разбира главата!)

Дълбоко в себе си обаче знаех, че Баст е права. Пак извадихме късмет, че беше стояла толкова дълго с нас. Сега трябваше да се държим като големи котки… хм, хора де.

— О, Кифличке — прегърнах я аз необуздано и усетих как тя мърка.

Разроши ми косата. После разтърка ушите на Картър, което си беше доста смешно.

— А сега вървете — подкани. — Докато не съм се размяукала. Пък и… — Баст впи поглед в кълбото прежда, което се беше търкулнало в долния край на стълбата. Приклекна и напрегна рамене. — Отивам на лов.

— Ще ни липсваш, Баст — казах, като се постарах да не се разплача. — На слука.

— Прежда — каза тя разсеяно и се запромъква надолу по стълбата. — Опасни зверове, прежда…

Ние с Картър минахме през портала. Този път той ни стовари върху покрива на Бруклинската къща.

Чакаше ни още една изненада. До мястото на грифона стоеше Уолт. Щом ме видя, се усмихна и краката ми се подкосиха.

— Хм, аз ще бъда вътре — каза Картър.

Уолт тръгна към мен и аз се опитах да си спомня как се диша.

Той се беше преобразил за пореден път.

Амулетите му ги нямаше, беше останал само един — shen — като моя. Беше в черна тениска, черни дънки, черно кожено яке и черни кубинки — нещо средно между стила на Анубис и на Уолт, но така изглеждаше съвсем различно, като друг човек. Очите му обаче си бяха познатите: топли, тъмнокафяви, красиви. Усмихнеше ли се, аз както винаги примирах.

— И така — подхванах, — това поредното сбогуване ли е? Днес ми дойдоха в повече.

— Всъщност е по-скоро „здравей“ — отвърна Уолт. — Казвам се Уолт Стоун, от Сиатъл съм. Бих искал да се включа в купона.

Протегна ръка, все така лукаво усмихнат. Повтаряше каквото беше казал, когато се бяхме запознали миналата пролет след пристигането му в Бруклинската къща.

Вместо да поема ръката му, го ударих по гърдите.

— Ох! — възкликна той.

Но се съмнявам да съм му причинила болка. Доста широкоплещест е.

— Въобразяваш си, че можеш просто да се слееш с някой бог и да ме изненадаш? — попитах настойчиво. — „О, между другото, всъщност съм два разсъдъка в едно тяло.“ Не ми е приятно да ме заварват неподготвена.

— Опитах се да ти кажа — заяви Уолт. — Няколко пъти. Анубис също. Но все някой ни прекъсваше. Главно ти с твоето бърборене.

— Не ми се оправдавай. — Кръстосах ръце и се свъсих възможно най-много. — Мама смята, че не трябва да те притискам, защото всичко това било ново за теб. Но пак съм ти сърдита. Да ти кажа, доста объркващо си е, когато харесваш някого и той се преобразява в бог, когото също харесваш.

— Значи ме харесваш.

— Стига си се опитвал да отклониш вниманието ми! Наистина ли молиш да останеш тук?

Уолт кимна. Сега вече беше съвсем наблизо. Миришеше хубаво, на свещи с дъх на ванилия. Опитах се да си спомня кой е миришел така, Уолт или Анубис. Да ви призная, не успях.