Рик Риърдън - Сянката на змея

/_Ох! Нали уж се разбрахме: без щипане!_/

Половин месец след битката с Апоп ние със Зия отидохме в кафенето на „Мол ъф Америка“ в Блумингтън, щата Минесота.

Защо там ли? Бях чувал, че той е най-големият в Съединените щати, и реших да започнем на едро. Лесно стигнахме през Дуат. Грифонът Пъзльо с удоволствие кацна на покрива и се зае да хапва замразени пуйки, а ние със Зия тръгнахме да разглеждаме мола.

/_Точно така, Сейди. На първата ни истинска среща качих Зия на лодка, теглена от превъртял грифон. Какво толкова? Да си рече човек, че твоите срещи не са странни!_/

Та когато влязохме в кафенето, Зия направо зяпна от учудване.

— Богове на Египет…

Изборът бе направо зашеметяващ. Понеже така и не можехме да решим какво да си поръчаме, си взехме по малко от всичко: китайска и мексиканска кухня (мачо начос), пица и сладолед — четирите основни хранителни групи. Седнахме на маса, откъдето се виждаше лунапаркът в средата на мола.

В кафенето имаше много други деца. Доста от тях ни заглеждаха. Е… не точно мен. Зазяпваха се предимно по Зия и се чудеха какво прави такова момиче с момче като мен.

След сражението тя се беше възстановила добре. Беше облечена в рокля без ръкав от бежов лен с проста кройка и на краката беше с черни сандали — никакъв грим, никакви накити, ако не броим златния скарабей на врата й. Изглеждаше много по-красива и зряла от другите момичета в мола.

Дългата й черна коса беше завързана отзад на опашка, само един кичур беше прибран зад дясното й ухо. Зия открай време си беше с искрящи кехлибарени очи и топла мургава кожа, но откакто в нея се беше вселил Ра, сякаш сияеше още повече. Усещах през масата топлината й.

Тя ми се усмихна над купичката китайски спагети.

— Значи това правят типичните американски тийнейджъри, така ли?

— Ами… в общи линии — отвърнах аз. — Макар че според мен и двамата не се вписваме в категорията „типични“.

— Дано.

Докато я гледах, ми беше трудно да мисля спокойно. Ако ми беше казала да скоча през перилата, сигурно щях да го направя.

Зия намота спагетите около вилицата.

— Картър, не сме говорили много за… сещаш се, за това, че съм Окото на Ра. Предполагам, че за теб е било много странно.

Виждате ли? Типичен разговор между тийнейджъри в мол.

— Ей, влизам ти в положението — заявих аз. — Не беше странно.

Тя вдигна вежда.

— Добре де, странно беше — признах си. — Но Ра имаше нужда от помощта ти. Ти беше изумителна. Оттогава говорила ли си с него?…

Зия поклати глава.

— Точно както обясни самият Ра, той се оттегли от света. Съмнявам се някога отново да съм негово Око… освен ако не се изправим пак пред края на света.

— При нашия късмет, значи след няколко седмици.

Зия се засмя. Харесваше ми как се смее. Харесваше ми и малката къдрица зад ухото й.

(Сейди твърди, че съм ставал за смях. Сякаш е по-различна от мен.)

— Имах среща с чичо ти Еймъс — сподели Зия. — Сега той може да разчита на голяма помощ в Първи ном. Смята, че ще ми се отрази добре да прекарам известно време далеч от там, да се опитам да живея по-обикновено.

Сърцето ми се сви и спря за миг.

— В смисъл да напуснеш Египет ли?

Тя кимна.

— Сестра ти предлага да остана в Бруклинската къща, да ходя в американско училище. Каза… как ли се изрази? „Американците са си странни птици, но с времето ще свикнат с теб.“

Зия се пресегна отстрани на масата и ме хвана за ръката. Усетих, че към двайсетина момчета ме гледат завистливо от другите маси в кафенето.

— Ти нали не възразяваш да остана в Бруклинската къща? Мога да помагам в обучението на малките. Но ако се притесняваш…

— Да! — отвърнах прекалено високо. — По-точно не възразявам. Да, ще ми бъде приятно. Доста. Даже много. Ще бъде страхотно.

Зия се усмихна. Температурата в кафенето сякаш скочи с още два-три градуса.

— Значи „да“?

— Да. Ако не се притесняваш ти де. Не искам да си като на тръни или…

— Картър! — каза тя тихо. — Млъквай.

Наведе се през масата и ме целуна.

Направих каквото ми беше наредила, не се наложи да прибягвам до магия. Млъкнах.

О, двете ми любими думи: „Картър, млъквай“.

Зия наистина се е променила много от първия път, когато се запознахме. Мисля, че има надежда за нея, нищо че си пада по брат ми.

При всички положения Картър остави благоразумно на мен последната част от разказа.

След битката с Апоп се чувствах ужасно в много отношения. Физически бях направо изстискана като лимон. Колкото до магиите бях останала без капчица сили. Тревожех се, че съм си нанесла трайни увреждания, точно както ме глождеше под лъжичката, което се дължеше или на изчерпани магически запаси, или на много силни стомашни киселини.