Рик Риърдън - Сянката на змея

Опитах да овладея дишането си. Този стол беше празен от хилядолетия. Откъде можех да бъда сигурен, че изобщо ще издържи тежестта ми? Ако престолът на фараоните се счупеше под царския ми задник, това щеше да бъде страхотна поличба.

Сейди ме побутна.

— Хайде, върви. Не изглупявай!

Качих се по стъпалата и се отпуснах на престола. Старият стол изскърца, но издържа.

Плъзнах поглед към насъбралите се магьосници.

Хор го нямаше да ме подкрепи. Но кой знае защо, това не ме смущаваше. Взрях се в трепкащите завеси светлина — Новата епоха, която сияеше в мораво — и изпитах чувството, че това все пак ще бъде време на добри неща.

Мускулите ми започнаха да се разхлабват. Изпитах чувството, че съм излязъл от сянката на бога на войната, точно както бях излязъл от сянката на баща си. Намерих думите.

— Приемам престола. — Вдигнах гегата и млатилото. — Ра ми даде власт, за да поведа във време на криза боговете и магьосниците, и аз ще направя всичко по силите си. Апоп беше прогонен, но Морето на Хаоса си е неизменно тук. Видях го с очите си. Неговите сили винаги ще се домогват да подкопаят Маат. Не можем да смятаме, че всичките ни врагове са изчезнали.

Тълпата се размърда притеснено.

— Но засега сме в мир — добавих аз. — Можем да съградим наново Дома на живота и да го разширим. Ако пак избухне война, аз ще бъда тук като Окото на Хор и като фараон. Но като Картър Кейн… — Изправих се и оставих върху престола гегата и млатилото. Слязох от подиума. — Като Картър Кейн съм си дете, което има да наваксва много. Имам да ръководя своя си ном в Бруклинската къща. Трябва и да завърша гимназия. Затова ще преотстъпя всекидневното управление на онзи, комуто то принадлежи по право — на Главния лектор Еймъс Кейн, наместник на фараона.

Той ми се поклони, от което се почувствах малко странно. Множеството изръкопляска бурно. Не знаех дали ме одобряваха, или просто им е олекнало, че няма всеки ден да получават заповеди от едно хлапе, качило се на престола. При всички положения нямаше особено значение.

Еймъс прегърна още веднъж мен и Сейди.

— Гордея се с вас двамата — заяви. — Скоро ще поговорим, но сега елате… — Той показа с ръка отстрани на подиума, където във въздуха се беше отворила врата от мрак. — Родителите ви биха искали да ви видят.

Сейди ме погледна притеснена.

— Ъхъ.

Аз кимнах. Странно, в миг от фараон на всемира се превърнах в малчуган, изплашен, че ще му се скарат. Колкото и да ми се искаше да се видя с родителите си, не бях изпълнил важно обещание, което бях дал на баща си… Бях изгубил от поглед опасен затворник.

В Залата на Съдилището се вихреше купон. Амит Поглъщачката тичаше около везните на справедливостта и джафкаше щастлива — беше си нахлупила тривърха шапка и крокодилска глава. Демоните с гилотини вместо глави си се излежаваха с чаши, пълни с нещо, което приличаше на шампанско. Не проумявах как могат да пият с тия гилотинести глави, но не исках да узнавам. В добро настроение беше дори синият бог от съда, Смутителя. Перуката му като на Клеопатра беше климнала на една страна върху главата му. Дългият му свитък се беше разгънал до средата и се влачеше из стаята, но Смутителя се смееше и си бъбреше с другите богове от съда, спасени от Дома за отдих. Огнегълтача и Горещото ходило бяха пуснали върху папируса му тлеещи въглени, а той или не забелязваше, или нехаеше.

Татко седеше на престола си в дъното на залата и държеше за ръце призрака на мама. Вляво от подиума свиреше джазов оркестър, който се състоеше от духове от Подземния свят. Бях почти сигурен, че съм познал Майлс Дейвис, Джон Колтрейн и неколцина други любимци на татко от едно време. Имаше си и предимства да си бог на Подземното царство.

Татко ни повика да отидем при него. Не изглеждаше ядосан, което беше добър знак. Промушихме се през навалицата щастливи демони и богове на съда. Амит изджафка на Сейди и замърка, когато тя я почеса по врата.

— Деца — каза татко и протегна ръце.

Стана ми странно, че ни нарича така. Вече не се чувствах дете. От децата не се иска да се сражават със змейове на Хаоса. Те не предвождат войски, за да предотвратят края на света.

Ние със Сейди прегърнахме татко. Не можех, разбира се, да притисна до себе си мама, понеже тя беше призрак, но бях щастлив да видя, че е в безопасност. Ако не броим сияйната аура около нея, си изглеждаше както приживе: в дънки, тениска с ankh отпред и руса коса, прибрана под кърпа. Ако не гледах право в нея, преспокойно можех да я сбъркам със Сейди.