Рик Риърдън - Сянката на змея

— Спасила си се, мамо — казах. — Как?…

— Благодарение на вас двамата. — Очите й проблеснаха. — Държах се, доколкото можех, но сянката беше твърде силна. Бях погълната заедно с много други духове. Ако не бяхте унищожили sheut и не ни бяхте пуснали на свобода, щях да бъда… хм, всъщност вече е все едно. Направихте невъзможното. Много се гордеем.

— Да — съгласи се татко и ме стисна за рамото. — Вие постигнахте всичко, за което се бяхме трудили и на което се бяхме надявали. Надминахте най-смелите ни очаквания.

Аз се поколебах. Дали беше възможно той да не знае за Сетне?

— Татко — подхванах, — хм… не успяхме във всичко. Изгубихме затворника. И досега не проумявам как е избягал. Беше вързан и…

Татко вдигна ръка, за да ме спре.

— Чух. Може да не узнаем никога как е избягал Сетне, но вие не се обвинявайте.

— Защо да не се обвиняваме? — намеси се и Сейди.

— Сетне се изплъзва от цяла вечност — обясни татко. — Надхитрявал е богове, магьосници, простосмъртни и демони. Когато ти позволих да го вземеш със себе си, подозирах, че все ще намери начин да ти избяга. Просто се надявах да го удържиш достатъчно дълго, за да ти помогне. И ти успя.

— Той ни отведе при сянката — признах аз. — Но освен това открадна „Книгата на Тот“.

Сейди прехапа устна.

— Опасно нещо е тази книга. Сетне наистина не може да направи сам всички магии, защото е призрак, ала въпреки това може да напакости по най-различни начини.

— Пак ще го намерим — обеща татко. — Но засега нека отпразнуваме победата ви.

Мама се пресегна и прокара призрачна ръка през косата на Сейди.

— Може ли да ми отделиш един миг, скъпа? Искам да обсъдя нещо с теб.

Не знаех за какво става дума, но Сейди тръгна след мама към джазовия оркестър. Чак сега забелязах, че двама от музикантите призраци ми се струват много познати и някак неуместни тук. Зад хавайската китара седеше едър червенокос мъж в дрехи, каквито са носели в Дивия запад, и усмихнат, си тактуваше с ботуши и се редуваше с Майлс Дейвис да свири сола. До него имаше красива руса жена, която свиреше на цигулка и от време на време се навеждаше да целуне по челото червенокосия мъж. Дж. Д. Грисъм и жена му Ан от Далаския музей най-после бяха намерили увеселение, което никога нямаше да се налага да свършва. За пръв път чувах хавайска китара и цигулка с джазов оркестър, но при тях някак си се получаваше. Еймъс сигурно беше прав: и музиката, и магията имаха нужда от малко хаос в реда.

Докато мама и Сейди разговаряха, очите на сестра ми се разшириха. Лицето й стана сериозно. После тя се усмихна свенливо и се изчерви, което изобщо не беше в неин стил.

— Добре се справи в Залата на епохите, Картър — каза татко. — От теб ще излезе чудесен водач. Мъдър.

Не знаех откъде е разбрал за речта ми, но на гърлото ми заседна буца. Татко не раздава току-така комплименти. Сега, когато отново бях с него, си спомних колко по-лесен е бил животът, докато сме пътували заедно. Той винаги знаеше как да постъпи. Аз винаги можех да разчитам на присъствието му, с което да ме успокои. До навечерието на онази Коледа в Лондон, когато татко изчезна, не си бях давал сметка колко съм разчитал на него.

— Знам, тежко е, но ти ще поведеш семейство Кейн към бъдещето — каза баща ми. — Наистина излезе от сянката ми.

— Не докрай — възразих аз. — И не го искам. В сравнение с други бащи, хвърляш доста дебела сянка.

Той се засмя.

— Ще бъда тук, ако имаш нужда от мен. Никога не се съмнявай в това. Но както каза и Ра, сега, след като Апоп беше унищожен, на боговете ще им бъде по-трудно да се свързват със света на простосмъртните. Както се оттегля Хаосът, така трябва да се оттегли и Маат. Въпреки това не смятам, че често ще опираш до помощ. Справяш се и със собствени сили. Сега не аз, а ти хвърляш дълга сянка. Домът на живота ще те помни през идните епохи.

Той ме прегърна още веднъж и беше лесно да забравя, че е бог на мъртвите. Просто беше моят баща: сърдечен, жив и силен.

Сейди се върна, изглеждаше малко стъписана.

— Какво? — попитах я аз.

Тя се засмя ей така, без видима причина, после пак стана сериозна.

— Нищо.

До нея застана мама.

— Вие двамата вървете. Бруклинската къща ви чака.

До престола изникна друга врата от мрак. Ние със Сейди минахме през нея. Както никога, не се притеснявах какво ни чака от другата страна. Знаех, че се прибираме вкъщи.

Животът се върна изненадващо бързо към нормалния си ритъм.

Ще предоставя на Сейди да ви разкаже за събитията в Бруклинската къща и собствената й драма. А аз ще избързам напред, към интересната част.