Рик Риърдън - Сянката на змея

— Според мен не си могла.

Опитах се да си представя как обсъждам с баба момчета, а дядо крещи на телевизора и иска още чай и прегорял сладкиш.

— Мислех, че майките обикновено предупреждават да не следваш сърцето си, за да не се забъркаш с неподходящо момче и да ти излезе лошо име. Ей такива неща — престраших се да кажа аз.

— А! — кимна мама разкаяно. — Е, нали разбираш, не мога да го направя. Май се тревожа, Сейди, не че ще постъпиш неправилно, тревожа се, че ще се уплашиш да се довериш на някого — дори на подходящия. Сърцето, разбира се, си е твое. А не мое. Но бих казала, че Уолт се притеснява повече от теб. Не се дръж лошо с него.

— Да не се държа лошо ли? — за малко да прихна аз. — Та аз дори не знам къде е. И в него се е вселил бог… когото…

— Когото ти също харесваш — довърши вместо мен мама. — Да, объркващо е. Но сега те всъщност са един човек. Анубис има много общи неща с Уолт. И двамата не са имали истински живот, който да очакват. А сега заедно вече са го получили.

— Искаш да кажеш, че… — Ужасното парене под лъжичката ме поотпусна — съвсем малко. — Искаш да кажеш, че ще го видя отново ли? И че той не е пратен в заточение или каквито там небивалици разказват боговете?

— Ще го видиш — потвърди майка ми. — Уолт и Анубис са неделими, вместени са в едно смъртно тяло и затова могат да ходят по земята, както навремето древноегипетските богове царе. Добри младежи са. И двамата са притеснителни, чувстват се доста неловко в света на простосмъртните и се плашат как ще се отнесат към тях хората. Освен това и двамата изпитват едно и също към теб.

Сигурно се бях изчервила ужасно. Картър ме изгледа от подиума, безспорно се питаше какво се е случило. Не се решавах да срещна погледа му. Той умееше да познава по лицето ми как се чувствам.

— Ужасно трудно е — оплаках се аз.

Майка ми се засмя тихо.

— Да, трудно е. Но ако това те утешава… когато имаш отношения с който и да е мъж, сякаш общуваш с няколко души наведнъж.

Погледнах нагоре към баща си, който се преобразяваше ту в доктор Джулиъс Кейн, ту в Озирис, синия като смърф бог на Подземния свят.

— Разбрах какво ми казваш — рекох аз. — Но къде е Анубис? Уолт де. Уф! Пак се почна.

— Ще го видиш скоро — обеща мама. — Исках да бъдеш готова.

Съзнанието ми каза: „Ужасно объркващо е, ужасно нечестно. Не мога да се справя с такава връзка.“

Но сърцето ми възрази: „Млъквай! Да, можеш!“.

— Благодаря, мамо — рекох и очевидно се провалях с гръм и трясък в опитите да изглеждам спокойна и хладнокръвна. — Тази история с боговете, които се оттеглят. Това означава ли, че няма да ви виждаме вас с татко толкова често?

— Вероятно — призна тя. — Но ти знаеш какво да правиш. Преподавай и занапред пътя на боговете. Върни Дома на живота към предишната му слава. Вие с Картър и Еймъс ще направите египетската магия по-силна отвсякога. И това е добре… защото предизвикателствата пред вас не са приключили.

— Сетне ли? — опитах се да налучкам.

— Да, той — каза мама. — Но има и други предизвикателства. Още не съм загубила напълно пророческата си дарба — дори сега, в смъртта. Получавам смътни видения с други богове и магия на противници.

Това вече не ми звучеше добре.

— В смисъл? — попитах аз. — Какви други богове?

— Не знам, Сейди. Но Египет винаги е бил изправен пред външни предизвикателства: магьосници, дори богове от другаде. Просто бъди нащрек.

— Страхотно — промърморих. — Предпочитам да си говорим за момчета.

Майка ми се засмя.

— След като се върнеш в света на простосмъртните, ще има още един портал. Оглеждай се довечера. Едни твои стари приятели искат да си поговорите.

Имах чувството, че знам кого има предвид.

Тя докосна призрачния медальон около врата си — символа tyet на Изида.

— Ако имаш нужда от мен — рече мама, — използвай амулета. Той ще ме повика точно както амулетът shen вика Уолт.

— Щеше да ми свърши работа, ако го знаех по-рано.

— Преди връзката ни не беше достатъчно силна. Сега… мисля, че е. — Тя ме целуна по челото, въпреки че аз го усетих като лек прохладен ветрец. — Гордея се с теб, Сейди. Целият живот е пред теб. Възползвай се максимално от него!

Същата вечер на терасата в Бруклинската къща се отвори портал от извил се на вихрушка пясък — точно както беше обещала майка ми.

— Това е за нас — казах и станах от масата за вечеря. — Идвай, скъпи ми братко.

След като минахме през портала, се озовахме на плажа при Огненото езеро. Чакаше ни Баст, която подмяташе от ръка на ръка кълбо прежда. Чисто черното й трико съответстваше на косата. Котешките й очи танцуваха в червената светлина на вълните.