Рик Риърдън - Сянката на змея

Емоционално не бях кой знае колко по-добре. Бях наблюдавала как Картър прегръща Зия, след като тя изникна от пушещата слуз на Змея, в което нямаше нищо лошо, само дето ми напомни за собствената ми безпътица.

Къде ли беше Уолт? (Бях решила да го наричам така, иначе щях да полудея, докато се опитвах да установя кой всъщност е.) Веднага след сражението стоеше съвсем наблизо. После изчезна.

Дали се беше изнесъл заедно с другите богове? Вече се притеснявах за Бес и Баст. Не беше в стила им да изчезват, без да се сбогуват. Не ми харесваха и думите на Ра, че боговете щели да напуснат за малко земята.

Апоп беше предупредил, че не можем да го изтласкаме, без да изтласкаме и боговете.

Този проклет Змей можеше да го спомене още преди да сме го унищожили. Вече се бях примирила с това раздвоение между Анубис и Уолт — в общи линии де, — а ето че Уолт беше изчезнал. Ако пак му бяха заявили, че не може да има достъп до мен, щях да пропълзя в някой саркофаг и да не изляза никога от него.

Докато Картър беше със Зия в лечебницата, аз се лутах из коридорите на Първи ном и не откривах следи от Уолт. Опитах да се свържа с него чрез амулета shen . Отговор не последва. Дори се постарах да открия богинята Изида, за да се посъветвам с нея, тя обаче мълчеше. Тази работа не ми харесваше.

И така — да, бях доста разстроена, докато Картър държеше в Залата на епохите краткото си тронно слово: „Искам да благодаря на всички малки хора, задето ме направиха фараон, и така нататък“.

Радвах се, че съм посетила Подземния свят и отново съм била с мама и татко. До тях поне не ми беше отказан достъп. Но бях много разочарована, че не съм открила там Уолт. Дори и да не му разрешаваха да ходи в света на простосмъртните, не трябваше ли да е в Залата на Съдилището и да поеме задълженията на Анубис?

Точно тогава мама ме дръпна настрани. (Не в буквалния смисъл на думата, разбира се. Все пак беше призрак и не можеше да ме дърпа никъде.) Застанахме отляво на подиума с мъртвите музиканти, свирещи весела музика. Дж. Д. Грисъм и жена му Ан ми се усмихнаха. Изглеждаха щастливи и аз се радвах за тях, но пак ми беше трудно да ги гледам, без да изпитвам угризения на съвестта.

Мама подръпна огърлицата си, призрачно копие на моя амулет tyet .

— Сейди… ние с теб така и не сме имали възможност да си поговорим.

Меко казано — когато тя почина, аз бях само на шест години. Но разбрах какво има предвид. Дори след като миналата пролет отново имахме възможност да сме заедно, така и не си бяхме побъбрили. Беше доста трудно да й ходя на гости в Дуат, а призраците нямат имейли, скайп и мобилни телефони. Дори и да разполагаха с добра интернет връзка, щеше да си бъде странно да добавя във Фейсбук мама в „Приятели“.

Не й ги казах тези неща. Само кимнах.

— Станала си силна, Сейди — продължи мама. — Толкова дълго ти се налагаше да проявяваш смелост, че сигурно ти е трудно да се отпуснеш. Страхуваш се да не изгубиш и други хора, които обичаш.

Бях замаяна, сякаш също се превръщах в призрак. Дали и аз не бях станала прозрачна като мама? Искаше ми се да споря, да възразявам, да се шегувам. Не ми се слушаха коментарите на мама особено когато бяха толкова точни.

В същото време бях объркана за Уолт, тревожех се да не би да му се е случило нещо, затова ми идеше да рухна и да се разплача върху рамото на мама. Искаше ми се тя да ме прегърне и да ми каже, че всичко е наред. За съжаление няма как да си поплачеш върху рамото на призрак.

— Знам — рече тя, сякаш разчела мислите ми. — Не бях до теб, когато беше малка. А баща ти… е, той беше принуден да те остави при баба ти и дядо ти. Те се постараха да ти осигурят нормален живот, но ти си много повече от нормална, нали? А ето че вече си станала и млада жена… — Тя въздъхна. — Пропуснала съм толкова много от живота ти, че не знам дали сега искаш съвети от мен. И въпреки това: доверявай се на чувствата си. Не мога да ти обещая, че никога вече няма да бъдеш наранена, но от мен да го знаеш: рискът си заслужава.

Взрях се в лицето й, непроменено от деня, когато тя беше загинала: в начупената руса коса, в сините очи, в закачливо извитите вежди. Много пъти ми бяха казвали, че приличам на нея. Сега го виждах ясно. Сега, когато поотраснах, беше изумително колко си приличаме в лице. Ако някой направеше на мама морави кичури, от нея щеше да излезе отлична двойница на Сейди.

— Говориш за Уолт — казах накрая. — Това задушевен разговор за момчета ли е?

Мама се свъси.

— Ами да… Опасявам се, че не разбирам много от тези неща. Но бях длъжна да опитам. Когато бях малка, баба ти не ми помагаше особено. Никога не съм имала чувството, че мога да разговарям с нея.