Рик Риърдън: Сянката на змея

— Чакат ви — посочи тя стълбата в Дома за отдих. — Ще поговорим, след като се върнете.

Не се налагаше да питам защо няма да дойде и тя. Долових тъгата в гласа й. Те двете с Таурт не се бяха разбирали никога — заради Бес. Баст очевидно искаше да даде на богинята хипопотамка простор на действие. Но освен това се запитах дали старата ми приятелка не е започнала да проумява, че е изпуснала добър мъж.

Целунах я по бузата. После двамата с Картър се качихме по стълбата.

В старческия дом цареше празнична обстановка. Бюрото на медицинската сестра беше украсено с току-що откъснати цветя. Богинята жаба Хекет вървеше с главата надолу по тавана и окачваше весели гирлянди, а няколко възрастни богове с глави като на кучета танцуваха и пееха „Хоки Поки“ — много бавна версия, която въпреки това бе възхитителна. „Ти ми пускаш проходилката, аз пък ти изключвам системата“, и така нататък. Грохналата богиня с лъвска глава Мехит танцуваше бавно с висок бог. Беше положила глава върху рамото му и мъркаше шумно.

— Картър, виж, виж — казах аз. — Това не е ли…

— Онурис! — отговори Таурт, която заситни зад бюрото. — Съпругът на Мехит. Не е ли прекрасно? Бяхме сигурни, че се е стопил преди цяла вечност, но когато Бес призова старите богове на война, от един килер излезе не друг, а Онурис. Появиха се и много други. Нали разбирате, най-после имаше нужда от тях. Войната им даде причина да съществуват. — Богинята хипопотамка ни притисна въодушевено в обятията си. — О, скъпи! Само погледнете колко щастливи са всички! Вие им вдъхнахте нов живот.

— Не виждам толкова много, както преди — отбеляза Картър.

— Някои се върнаха на небето — обясни Таурт. — Или се пръснаха по старите си храмове и дворци. А скъпият ви баща Озирис отведе, разбира се, боговете съдии обратно в тронната зала.

След като видях колко щастливи са старите богове, ми се стопли сърцето, но пак усетих как леко ме жегва тревога.

— Така ли ще си останат? В смисъл нали няма да се стопят?

Таурт разпери къси дебели ръце.

— Според мен това зависи от вас, простосмъртните. Ако ги помните и правите така, че да се чувстват важни, те ще бъдат добре. Но елате, сигурно искате да видите Бес!

Той седеше на обичайния си стол и се взираше невиждащо през прозореца към Огненото езеро. Гледката ми беше много позната и аз се притесних, че Бес отново е изгубил своя ren .

— Добре ли е? — извиках и се завтекох към него. — Какво му е?

Бес се сепна и се обърна.

— Освен че съм грозотия ли? Нищо ми няма, малката. Просто се бях замислил… извинявай. — Бес се надигна (доколкото изобщо може да се надигне едно джудже) и ни прегърна и двамата. — Радвам се, че успяхте да дойдете, малките — каза ни. — Знаете ли, ние с Таурт ще си построим дом на брега на езерото. Свикнал съм с тази гледка. Таурт ще продължи да работи в Дома за отдих. Известно време аз ще бъда домашно джудже. Знае ли човек? Нищо чудно да се грижа за мънички джуджета хипопотамчета.

— О, Бес! — изчерви се свирепо Таурт и примига с хипопотамските си клепачи.

Богът джудже се подсмихна.

— Да, животът е хубав. Но ако вие, деца, имате нужда от мен, само извикайте. Открай време ми върви повече, отколкото на другите богове, когато става въпрос да се дойде в света на простосмъртните.

Картър се свъси уплашено.

— Как мислиш, често ли ще имаме нужда от теб? Не че не искаме да те виждаме де. Просто се питах…

Бес изсумтя.

— Ей, аз съм грозно джудже. Имам страхотна кола, отличен гардероб и изумителни способности. Как така няма да имате нужда от мен?

— Правилно — съгласи се Картър.

— Но… хм, не ме викайте много често — допълни Бес. — Така де, ние със сладкишчето ми имаме да наваксваме няколко хилядолетия.

Той хвана Таурт за ръката и както никога името на мястото — „Слънчеви селения“ — не ми се стори толкова потискащо.

— Благодаря ти за всичко, Бес — казах аз.

— Я стига — рече той. — Върнахте им живота и нямам предвид само сянката.

Останах с ясното чувство, че двамата богове искат да побъдат сами, затова се сбогувахме и тръгнахме да се връщаме надолу по стълбите към езерото.

Порталът от бял пясък още се въртеше. До него стоеше Баст, погълната от кълбото прежда. Преплете малко от нишката между пръстите си — като за игра на конец.

— Забавляваш ли се? — попитах я аз.

— Реших, че ще искате да го видите — каза тя за конеца и го вдигна.

По повърхността му като на екран на компютър замига видеоизображение.

Видях Залата на боговете с извисилите се колони и лъскавите подове, с мангалите, в които горяха сто пъстроцветни огньове. Лодката на Слънцето върху подиума в средата беше заменена от златен престол. На него седеше Хор в човешки вид: гологлав мускулест тийнейджър в пълно бойно снаряжение. Беше сложил върху коленете си гега и млатило, а очите му — едното сребърно, другото златно — сияеха. От дясната му страна стоеше Изида, която се усмихваше гордо, пъстроцветните й криле трептяха. Отляво пък беше Сет, червенокожият бог на Хаоса с железен жезъл. Изглеждаше доста развеселен, сякаш беше намислил за по-късно какви ли не пакости. Другите богове паднаха на колене и Хор им заговори. Затърсих с поглед сред множеството Анубис — със или без Уолт, — но и този път не го видях.