Рик Риърдън - Сянката на змея

— Разделя ни — кресна Сейди.

Уж стоеше точно до мен, а ми се стори, че вика от другия край на тунел със свистящ из него вятър.

— Дръж се! — Вдигнах фараонската гега. — Трябва да сме един до друг.

Тя хвана гегата за другия край и двамата продължихме нататък.

Колкото повече се приближавахме до главата на Змея, толкова по-трудно се придвижвахме. Имах чувството, че газим в пластове и пластове бистър сироп, всеки все по-гъст и лепкав. Огледах се и забелязах, че повечето ни съюзници са повалени. Някои дори не видях заради изкривяването, причинено от Хаоса.

Отпред сякаш през петнайсет метра вода трепкаше ярка светлина.

— Трябва да стигнем при Ра — казах аз. — Насочи мислите си към него!

Всъщност си мислех „Трябва да спася Зия“. Но бях почти сигурен, че Сейди го знае и без да го изричам.

Чувах гласа на Зия, която призоваваше нови и нови вълни огън срещу противника си. Едва ли беше много надалеч, може би на шест метра разстояние на простосмъртните. В Дуат можеха да са и километри.

— Почти сме там! — казах.

„Закъсняхте, малките — забуча в ушите ми гласът на Апоп. — Днес ще закуся с Ра.“

Намотаният на кълбо Змей удари с част от тялото си по пясъка в краката ни и за малко да ни направи на пихтия. Люспите се гънеха от енергията на Хаоса и на мен направо ми се повдигна. Почти сигурен съм, че ако не беше Хор да ме закриля, щях да се превърна на пара, толкова близо стоях. Размахах млатилото. Кожата на Змея беше прорязана от три снопа огън, от които се пръснаха на кълбета червена и сива мъгла.

— Добре ли си? — попитах Сейди.

Тя изглеждаше бледа, но кимна. Продължихме с усилие нататък.

Неколцина от най-могъщите богове още се сражаваха около нас. Както беше яхнал една от версиите на змейската глава, песоглавецът Баби стоварваше огромни пестници между очите на Апоп, който обаче явно само се подразни леко. Богинята на лова Нейт се скри зад купчина издялани камъни и започна да пуска стрели по друга глава на Змея. Виждаше се отдалеч заради палмовите клонки в косата и крещеше за някакъв заговор на Желираните човечета. По-нататък друга змейска уста заби зъби в богинята лешояд Нехбет, която се разпищя от болка и се пръсна на кълбо черна перушина.

— Ще останем без богове — кресна Сейди.

Накрая стигнахме в епицентъра на бурята, вдигната от Хаоса. Около нас на стени се виеше червен и сив дим, но веднага щом стъпихме в окото на урагана, тътенът утихна. Над нас се извиси истинската глава на Змея или, най-малкото, проявлението й, в което имаше най-голяма сила.

Откъде съм разбрал ли? Кожата му изглеждаше по-плътна и беше с лъскави златисточервени люспи. Устата наподобяваше розова зъбеста пещера. Очите му светеха, а качулката като на кобра беше разперена толкова нашироко, че затулваше една четвърт от небето.

Пред него стоеше Ра, бляскаво привидение, което светеше ослепително — беше невъзможно да гледаш право в него. Но ако надзърнех с крайчеца на окото, виждах в средата на светлината Зия. Сега тя беше облечена като египетска княгиня: рокля от украсена със сърма бяла коприна, златна огърлица и гривни. Позлатени бяха дори жезълът и вълшебната й пръчка. Образът й подскачаше в горещата пара и Змеят все не я улучваше, когато замахваше.

Зия запрати по Апоп струи червен огън, с които го заслепи и прогори на места кожата му, но тя зарасна на мига. Апоп ставаше все по-могъщ и голям. Зия нямаше такъв късмет. Ако се съсредоточах, усещах как жизнената й сила — ka , отслабва все повече и повече. Яркото сияние в средата на гърдите й се смаляваше и ставаше по-наситено, като пламък, превърнал се в пилотска лампичка.

През това време нашата приятелка, котката Баст, правеше всичко възможно да отклони вниманието на отколешния си враг. Току се мяташе върху гърбината на Змея, ръгаше го с ножовете и мяукаше вбесено, но Апоп просто се отърсваше от нея и я запращаше обратно в бурята.

Сейди се огледа разтревожена.

— Къде е Бес?

Богът джудже беше изчезнал. Тъкмо се уплаших, че се е случило най-страшното, когато от периферията на бурята се обади кисело гласче:

— Малко помощ, а?

Не бях обърнал особено внимание на развалините наоколо. Равнините на Гиза бяха осеяни с големи каменни блокове, изкопи и основи на стари сгради от предишни археологически разкопки. Наблизо, изпод един варовиков клин с размерите на автомобил, се подаваше главата на бога джудже.

— Бес! — проплака Сейди и се завтече към него. — Добре ли си?

Той ни погледна лошо.