Рик Риърдън - Сянката на змея

— Срути! — казах, след като си спомних какво означава йероглифът. Дори Изида като че ли се ужаси от заклинанието. — Sa-hei означава „срутвам“.

Еймъс изруга на древноегипетски — нещо за някакви магарета, тъпчещи призрака на Куай.

— Той използва жизнената си сила, за да отправи проклятието. Залата вече е разклатена. Трябва да се изнесем, докато не ни е погребала живи.

Погледнах нападалите магьосници. Някои от учениците ни вече се бяха размърдали, но беше изключено да ги изведем навреме на безопасно разстояние.

— Трябва да спрем това! — настоях аз. — Тук присъстват четирима богове. Толкова ли не можем да спасим залата?

Еймъс сбърчи чело.

— Силата на Сет няма да ми помогне. Той може само да руши, а не да възстановява.

Още една колона се преобърна. Натроши се върху пода, на хвърлей от един от бунтовниците, който сега лежеше в безсъзнание.

Уолт, който между другото изглеждаше много добре в доспехи, поклати глава.

— Това не е по силите на Анубис. Съжалявам.

Подът изтътна. Оставаха ни броени секунди живот. След това щяхме да се превърнем в поредните египтяни, затворени в гробница.

— Картър! — извиках аз.

Той ме изгледа безпомощно. Още беше немощен и аз си дадох сметка, че при тези обстоятелства бойната му магия едва ли ще помогне особено.

Въздъхнах.

— Е, както винаги, трябва да се намеся. Вие тримата прикривайте възможно най-добре другите. Ако не се получи, каквото съм намислила, се изнасяйте бързо оттук.

— Какво ако не се получи? — попита Еймъс точно когато върху нас заваля дъжд от още отломъци. — Какво си намислила, Сейди?

— Ще кажа само една дума, скъпи чичо.

Вдигнах жезъла и призовах могъществото на Изида.

Тя веднага разбра какво ми е необходимо. Опитахме се заедно да намерим в Хаоса спокойствие. Съсредоточих се върху най-ведрите, подредени мигове в живота ми, а те не бяха много. Върнах се към шестия си рожден ден, който бях посрещнала заедно с Картър, татко и мама в Лос Анджелис — последния ясен спомен за нас като семейство. Представих си как слушам в стаята си в Бруклинската къща музика, а Хуфу яде върху тоалетката ми „Чирио“. Представих си и че седя с приятелите си на терасата и закусвам спокойно, а Филип Македонски се плацика в басейна. Спомних си неделните следобеди в жилището на баба и дядо с Кифличка върху коленете ми, срещите по ръгби на дядо по телевизора и ужасните сладки и слабия чай на баба върху масата. Какви прекрасни времена!

И най-важното, изправих се лице в лице със собствения си хаос. Приех обърканите си чувства за това къде всъщност ми е мястото, дали в Лондон, или в Ню Йорк, каква съм, дали магьосница, или ученичка. Бях Сейди Кейн и ако днес доживеех до вечерта, щях да намеря някакво равновесие. Приемах и Уолт, и Анубис… Отказвах се от гнева и страха. Представих си, че с мен са и двамата и какво от това, че беше странно — вписваше се точно в останалия ми живот. Примирих се с тази мисъл. Уолт беше жив. Анубис беше от плът и кръв. Усмирих тревогите си и се отърсих от съмненията.

— Маат — казах.

Изпитах чувството, че съм ударила с камертон устоите на земята. През всички равнища на Дуат се просмука дълбока хармония.

Залата на епохите престана да се клати. Колоните се вдигнаха и сами се поправиха. Пукнатините по тавана и пода се запълниха. От двете страни на залата отново заблестяха холографски завеси от светлина и въздухът се изпълни с йероглифи.

Свлякох се в ръцете на Уолт. Пред очите ми беше мъгла, но все пак видях, че той ми се усмихва. Анубис също. Виждах ги и двамата и разбрах, че не ми се налага да избирам.

— Успя, Сейди — каза той. — Изумителна си.

— Ъхъ — промърморих аз. — Лека нощ.

Казват, че съм била в безсъзнание само няколко секунди, но на мен ми се сториха векове. Когато дойдох на себе си, другите магьосници вече се бяха изправили. Еймъс ми се усмихна.

— Ставай, момичето ми.

Помогна ми да се изправя. Картър ме прегърна прекалено въодушевено, сякаш, както никога, е на път да ме оцени по достойнство.

— Още не е приключило — предупреди. — Трябва да се доберем до повърхността. Готова ли си?

Аз кимнах, макар че и двамата не бяхме в добра форма. Бяхме хвърлили прекалено много енергия в битката за Залата на епохите. Дори с помощта на боговете не бяхме в състояние да се изправим лице в лице с Апоп. Но нямахме голям избор.

— Картър — подхвана Еймъс, като показа празния престол. — Ти си потомък на фараоните, Окото на Хор. Носиш гегата и млатилото, връчени ти от Ра. Царската власт е твоя. Ще поведеш ли и боговете, и простосмъртните срещу противника?