Рик Риърдън - Сянката на змея

Картър изправи гръб. Долових, че се съмнява и страхува, но може би просто защото го познавах. Бях изричала тайното му име. За страничен човек той изглеждаше самоуверен, силен, зрял… дори царствен.

/_Да, казах го. Само не ми се дуй, скъпи братко. Пак си си голям тъпанар._/

— Ще ви поведа — заяви той. — Но се налага престолът да почака. В този момент Ра има нужда от нас. Трябва да се доберем до повърхността. Можеш ли да ни покажеш най-бързия път?

Еймъс кимна.

— А вие, останалите?

Другите магьосници — дори бунтовниците — изкрещяха, за да покажат, че са съгласни.

— Не сме много — отбеляза Уолт. — Какво ще заповядаш, Картър?

— Първо трябва да получим подкрепления — отвърна той. — Време е да свикам боговете на война.

Какво каза Сейди, че съм изглеждал самоуверен ли?

Бива си я.

Всъщност, след като ми предложиха царската власт над вселената (и върховното командване над богове и магьосници и така нататък), аз направо си се разтреперих като листо.

Пак добре че се случи точно когато тръгвахме на битка и аз нямах време да умувам дълго и да се стряскам.

„Няма страшно — подкани Хор. — Използвай моята смелост“.

Както никога, се зарадвах да го оставя да вземе нещата в свои ръце. И добре че го направих, защото, щом стигнахме повърхността и аз видях колко тежко е положението, ми идеше да се върна на бегом вътре и да се разпищя като малчуган от детската градина.

(Сейди казва, че не било справедливо. Нашите малчугани не пищяха. Изгаряха от нетърпение да влязат в битка повече от мен.)

Та малката ни групичка магьосници излязохме от тайния тунел някъде по средата на Хефреновата пирамида и се взряхме в края на света долу.

Апоп беше, меко казано, огромен. Откакто бяхме слезли под земята, Змеят беше пораснал. Сега се беше нагънал под километри пустиня, беше се намотал около пирамидите и беше прокопал проходи под предградията на Кайро, така че цели квартали се бяха надигнали като стар мокет.

Над земята беше само главата на Змея, но тя се беше извисила почти колкото пирамидите. Състоеше се от пясъчна буря и светлина, точно както я бе описала Сейди, а после се разширяваше както на кобрите и върху широката част с огън беше изрисуван йероглифът, който никой магьосник не би написал: Isfet , знакът за Хаоса:

В сравнение с Апоп, четиримата богове, които се сражаваха с него, изглеждаха съвсем мънички. Собек го беше яхнал и като размахваше жезъла, се опитваше да го захапе с мощната си крокодилска челюст. Колкото и да удряше и да ръфаше, това явно не правеше особено впечатление на Апоп.

Бес подскачаше наоколо по бански, държеше дървена сопа и крещеше „Аууу“, толкова гръмогласно, че хората в Кайро сигурно се бяха изпокрили под леглата. Но грамадният Змей на Хаоса не изглеждаше ужасен.

Нашата приятелка, котката Баст, също не жънеше по-големи успехи. Покатерваше се на главата на Змея и размахваше необуздано ножовете, а после отскачаше, да не би Апоп да тръсне глава и тя да падне, но той явно се интересуваше само от едно.

Застанала в пустинята между Хеопсовата пирамида и Големия сфинкс, Зия беше заобиколена от блестяща златиста светлина. Беше трудно да гледаш право в нея, тя обаче изстрелваше огнени топки като фойерверки, всяка от които се пръсваше в тялото на Змея и го разкъсваше. Змеят се опитваше да отвърне на удара и отхапваше от пустинята големи парчета, но все не можеше да намери Зия. Мястото, където стоеше момичето, мъждукаше като мираж и все беше на няколко метра от точката, в която Апоп удряше.

Но Зия не можеше да продължава вечно така. Надзърнах в Дуат и видях, че аурите на четиримата богове стават все по-слаби, а Апоп само расте и трупа мощ.

— Какво правим? — попита притеснена Джаз.

— Чакайте да дам знак — отговорих аз.

— Какъв? — поинтересува се Сейди.

— Още не знам. Връщам се ей сега.

Затворих очи и пратих своята ba на небето. Изведнъж се озовах в тронната зала на боговете. Над мен се извисяваха каменни колони. Докъдето поглед стига, се виждаха мангали с магически огън, чиято светлина се отразяваше по лъснатия мраморен под. На подиума в средата на помещението беше лодката на Слънцето на Ра. Огненият му престол беше празен.

Изглежда, бях самичък… докато не извиках.

— Елате при мен — казахме с Хор в един глас. — Изпълнете обета за вярност, който сте дали.

Като бавно движещи се комети, в залата се понесоха кълбета проблясващ дим. Оживяха светлини, които закръжиха между колоните. От всички страни изникнаха богове.