Рик Риърдън - Морето на чудовищата

— Хей, Пърси!

Обърнах се.

Анабет и Гроувър стояха на върха на дюната. Сигурно в очите ми бяха паднали песъчинки, тъй като сълзяха.

— Тайсън… — подех. — Трябваше да…

— Знаем — обади се нежно Анабет. — Хирон ни каза.

— Пещите на циклопите… — Гроувър потрепери. — Чувал съм, че там храната е ужасна! Изобщо няма енчилада!

Анабет протегна ръка.

— Да вървим, водорасляк. Време е за вечеря.

Отправихме се към столовата. Отново бяхме само тримата, също както едно време.

През нощта изви буря, но заобиколи лагера, както обикновено. На хоризонта просветваха светкавици, вълни се разбиваха в брега, но в нашата долина не капна нито капка дъжд. Отново бяхме под закрила, благодарение на руното, което беше възстановило магическите граници.

Въпреки това сънищата ми бяха неспокойни. Кронос ме предизвиква от дълбините на Тартар: „Слепият Полифем си седи в пещерата и празнува великата си победа. И ти ли се самозалъгваш като него, младежо?“ Студеният смях на старият титан изпълни мрака.

След това сънят ми се промени. Последвах Тайсън към дъното на океана в двореца на Посейдон, В голяма зала, обляна от синкава светлина и покрит с перли под, на трон от корали седеше баща ми, облечен в обикновени къси панталони и избеляла от слънцето тениска. Вгледах се в загорялото му обветрено лица и зелените му очи, а той ми каза само: „Приготви се“.

Сепнах се.

На вратата се хлопаше. Гроувър влетя вътре, без да изчака разрешение.

— Пърси, Анабет… горе на хълма…

Изражението му ясно показваше, че е станала някаква беда. Анабет беше дежурна тази нощ да пази руното. Ако й се беше случило нещо…

Отметнах завивките, кръвта се беше вледенила във вените ми. Набързо облякох първите попаднали ми дрехи, докато останалият без дъх от бързане Гроувър пелтечеше и заекваше:

— И тя лежи там… просто си лежи там…

Изтичах навън и хукнах през двора, последван от Гроувър. Вече се зазоряваше, но като че ли целият лагер беше на крак. Новината се беше разпространила. Нещо важно се беше случило. Към хълма се точеше цяла върволица от сатири, нимфи и герои в странна смесица от брони и пижами.

Чух тропот на подкови. Хирон се спря до нас и мрачно попита:

— Вярно ли е?

Гроувър само кимна унесено.

Понечих да попитам какво точно е станало, но Хирон ме грабна за ръката и с лекота ме вдигна на гърба си. Двамата се понесохме към билото, където вече се беше събрала тълпа.

Очаквах, че руното ще е изчезнало, но то си беше на мястото и искреше на първите лъчи на зората. Бурята беше отминала и небето беше кървавочервено.

— Проклет да е повелителят на титаните! — измърмори Хирон. — Пак ни изигра и си осигури нова възможност да контролира предсказанието.

— Как така? — попитах.

— Руното надмина очакванията ни — отвърна той.

Продължихме напред, всички ни правеха път. Под дървото лежеше в безсъзнание момиче. Друго момиче в броня беше коленичило до него.

Кръвта забушува в главата ми. Мислите ми препускаха хаотично. Дали Анабет не беше нападната? Но защо руното беше все още тук?

Елата си изглеждаше съвсем наред и от нея се долавяше силата на Златното руно.

— Излекува дървото — дрезгаво рече Хирон. — Но не само отровата прогони от него.

Едва сега осъзнах, че не Анабет лежеше на земята. Тя беше коленичила до момичето в безсъзнание. Щом ни видя, Анабет изтича до нас.

— Тя просто… появи се изведнъж…

От очите й капеха сълзи, но аз все още нищо не разбирах. Всичко изглеждаше толкова странно, че не можех да схвана какво ставаше. Скочих от гърба на Хирон и изтичах до лежащото момиче.

— Почакай, Пърси! — извика кентавърът.

Коленичих. Девойката беше с къса черна коса и лунички по носа. Тялото й беше стегнато и мускулесто, носеше пънкарски дрехи — черна тениска, черни джинси и кожено яке със значки на групи, за които дори не бях чувал.

Не беше от лагера. Не я бях виждал тук, но въпреки това ми беше позната отнякъде…

— Истина е — измърмори Хирон, все още задъхан от изкачването по хълма. — Не мога да повярвам…

Допрях длан до челото й. Кожата беше студена, но пръстите ми пареха като обгорени.

— Трябва да й дадем нектар и амброзия — рекох. Определено беше дъщеря на бог, нищо, че не беше от лагера. Само едно бегло докосване бе достатъчно, за да се уверя в това. Не разбирах обаче защо всички се държат толкова странно.

Подпъхнах ръка под раменете й и я повдигнах, така че да седне и да се облегне на мен.

— Хайде! — извиках. — Какво ви става? Трябва да я занесем в голямата къща.