Рик Риърдън - Морето на чудовищата

— Как успя да го направиш? — попитах.

Очите на Хирон заблестяха.

— Просто обясних на простосмъртните, че са видели нещо друго онзи ден — експлозия на котела на парното, с която ти нямаш нищо общо.

— И те са ти повярвали?

— Поиграх си с мъглата. Някой ден, когато си готов, ще ти покажа как се прави.

— Искаш да кажеш, че наесен може да се върна в „Мериуедър“?

Хирон вдигна вежди.

— О, не, ти пак си изключен. Директорът, господин Бонсай, заяви, че… как се изрази той… че си имал жестока карма, която замърсявала училищната аура. Но поне не те заплашват неприятности с органите на реда, което е голямо облекчение за майка ти. И като стана дума за нея… — Той откачи мобилния си телефон от колана и ми го подаде. — Крайно време е да й се обадиш.

Най-тежко беше началото — „Пърси Джаксън, за какъв се мислиш, знаеш ли колко се тревожих за теб, как можа да се измъкнеш от лагера без разрешение и да ме уплашиш до смърт!“

Но накрая мама замълча, за да си поеме дъх, и след това добави:

— О, момчето ми, толкова се радвам, че си жив и здрав!

Това е една от най-хубавите й черти — не може да ми се сърди дълго. Не че не се опитва, ама просто не й се удава.

— Извинявай, мамо — отвърнах. — Повече няма да те плаша така.

— Не ми обещавай, Пърси. Много добре знаеш, че отсега нататък ще става по-лошо. — Опитваше се да прикрие тревогата си, но си личеше, че е доста изплашена.

Искаше ми се да я поразведря и успокоя, но знаех, че е права. Бях син на бог и заради орисаната ми на геройства съдба мама винаги щеше да се страхува за живота ми. А колкото повече пораствах, толкова по-голяма щеше да е опасността.

— Може да си дойда у дома за известно време — предложих.

— Не, не, остани в лагера. Учи, прави каквото трябва. Но нали ще се върнеш за следващата учебна година?

— Естествено. Стига да има училище, което да ме приеме.

— О, все ще намерим някое, скъпи — въздъхна мама. — Трябва да има поне едно, в което все още не са чували за теб.

Лагерниците се държаха с Тайсън като с герой. Вече си представях как никога повече нямаше да се разделим, но вечерта, докато седяхме на плажа, той ме шашна със следното изявление:

— Снощи сънувах татко. Иска да отида при него.

За миг се зачудих дали не се шегуваше, но пък Тайсън нямаше чувство за хумор.

— Посейдон ти се е явил насън?

Той кимна.

— Предложи ми да отида на дъното на морето до края на лятото. Да се науча да работя в пещите на циклопите. Някакво чера… чирако…

— Чиракуване?

— Да.

Замълчах. Признавам си, че изпитвах лека завист. Посейдон никога не ме беше канил при себе си. Нима Тайсън наистина щеше да замине? Просто ей така?

— И кога тръгваш? — попитах.

— Сега.

— Как така сега? Веднага ли?

— Веднага.

Взрях се във вълните. Водата блещукаше обагрена в червено от залеза.

— Радвам се за теб, здравеняко — смотолевих. — Честна дума.

— Трудно ми е да напусна новия си брат — рече той с разтреперан глас. — Но искам да майсторя. Оръжия за лагера. Ще ни трябват.

За съжаление беше прав. Руното далеч не беше решило всички проблеми. Люк все още продължаваше да събира армия на борда на „Принцеса Андромеда“. Мощта на затворения в златния саркофаг Кронос крепнеше. Все някога щеше да се наложи да се изправим срещу тях.

— Ще направиш най-добрите оръжия на света — рекох. Вдигнах гордо часовника си. — И те ще бъдат винаги точни.

Тайсън заподсмърча.

— Братята трябва да си помагат.

— Ти си истински брат — отвърнах. — В това няма никакво съмнение.

Потупа ме по гърба толкова силно, че едва не ме събори. След това избърса сълзите си и стана.

— Използвай добре щита.

— Ще се постарая, здравеняко.

— Някой ден ще ти спаси живота.

Каза го толкова спокойно, че се зачудих дали голямото му циклопско око не виждаше и в бъдещето.

Изтича към прибоя и подсвирна. От вълните изскочи водното конче Дъга и двамата се спуснаха в царството на Посейдон.

Сведох поглед към часовника. Натиснах копчето и той се превърна в щит. Върху бронзовата повърхност в древногръцки стил бяха гравирани сцени от нашите приключения това лято. Анабет промушваше с ножа си лестригона, аз се сражавах с бронзовите бикове на билото на хълма над лагера, Тайсън с Дъга се носеше към „Принцеса Андромеда“, „Бирмингам“ обстрелваше с оръдията си Харибда. Прокарах пръст по изображението на Тайсън в двубой с хидрата, вдигнал в едната си ръка кутия с понички.

Беше ми мъчно. Знаех, че Тайсън ще си прекара страхотно на дъното на океана. Но той щеше да ми липсва — любовта му към конете, умението му да поправя колесници и да майстори неща от метал, както и да връзва враговете си на възел. Щеше да ми липсва дори гръмотевичното хъркане от съседното легло.