Рик Риърдън - Морето на чудовищата

Вечерта преди състезанието стоях до късно в конюшнята. Разговарях с конете, давах им последните си наставления, когато изведнъж зад мен се чу глас:

— Хубави животни са конете. Ще ми се аз да се бях сетил първи за тях.

На вратата на конюшнята стоеше мъж на средна възраст с униформата на пощальон. Слаб, с къдрава черна коса, бяла шапка и преметната през рамо чанта за писма.

— Хермес? — обадих се неуверено аз.

— Здрасти, Пърси. Толкова ли ти е трудно да ме познаеш в този ми вид?

— Ами… — Не бях сигурен дали трябва да коленича, или пък да си купя марки от него. Изведнъж се сетих защо беше дошъл. — Чуйте ме, господарю Хермес, за Люк…

Богът вдигна вежди.

— Видяхме се с него — продължих аз, — но…

— И успя ли да го вразумиш малко?

— Ами, всъщност двамата опитахме да се избием в смъртоносен двубой.

— Разбирам. Заложил си на дипломатичния подход.

— Съжалявам. Вие ни дадохте страхотни дарове и… Знам, че искахте Люк да се върне, но… Той е станал лош. Наистина лош. Каза, че вие сте го били изоставили.

Очаквах, че Хермес ще избухне. Предполагах, че ще ме превърне в хамстер или нещо подобно, а аз определено не желаех отново да бъда гризач.

Но вместо това той само въздъхна.

— А ти някога имал ли си чувството, че баща ти те е изоставил, Пърси?

О, богове!

Идеше ми да му отговоря: „Само по няколкостотин пъти на ден!“. За последно бях говорил с Посейдон миналото лято. Нито веднъж не бях стъпвал в подводния му дворец. А и историята с Тайсън — без никакво предупреждение, без обяснения. Просто хоп, имаш си брат. А подобна новина си струва поне едно обаждане по телефона, нали?

Колкото повече мислех за това, толкова повече се ядосвах. Дадох си сметка, че всъщност исках признание за извършените от мен геройства, но не от останалите лагерници. Исках баща ми да каже нещо. Да ми обърне внимание.

Хермес пооправи чантата си на рамото.

— Пърси, да си бог изобщо не е лесно. Често се налага да действаш заобиколно, особено по отношение на собствените си деца. Ако се намесваш всеки път, когато те се изправят пред някое предизвикателство… това би създало повече проблеми и повече недоволство. Но ако се замислиш, ще видиш, че Посейдон през цялото време е бдял над теб. Все пак е отговорил на всичките ти молитви досега, нали? Надявам се някой ден Люк да го разбере. Може опитът ти да е бил неуспешен, но поне си напомнил на Люк кой е. Говорил си с него.

— Опитах се да го убия.

Хермес сви рамене.

— Роднинските отношения винаги са сложни. А при боговете те са още по-сложни. Понякога най-доброто, което можем да направим, е да не забравяме, че сме роднини, за добро или за лошо… И да се опитаме да сдържаме до минимум осакатяванията и убийствата.

Това едва ли се покриваше с представата ми за щастливо семейство. Но като се замислих за изминалите дни, си дадох сметка, че може би Хермес беше прав. Посейдон беше изпратил морските кончета да ни помогнат и ми беше дал власт над морето. Както и Тайсън. Дали го беше направил нарочно? Колко пъти Тайсън бе спасил живота ми това лято?

В далечината изсвири раковина — сигнал за лягане.

— Върви да спиш — рече Хермес. — Заради мен вече се набърка в достатъчно неприятности. Всъщност наминах оттук само заради пратката.

— Пратката ли?

— Аз съм пратеникът на боговете, Пърси. — Той измъкна една електронна подложка от чантата си и ми я подаде. — Подпиши се, моля.

Хванах писалката и видях, че по нея се бяха увили миниатюрни зелени змии.

— О! — Изтървах писалката.

— Ау! — извика Джордж.

— Внимавай, Пърси! — скара ми се Марта. — На теб би ли ти харесало да те хвърлят на пода на конюшня?

— Ъъъ, съжалявам. — Не ми се искаше да докосна змиите, но въпреки това вдигнах писалката и взех подложката. Марта и Джордж се гърчеха около пръстите ми и ги обхващаха в онзи специален начин за държане на молива, на който толкова настояваше учителят ми във втори клас.

— Донесе ли ми плъх? — попита Джордж.

— Не — отвърнах. — Не срещнахме никакви плъхове.

— А морски свинчета?

— Джордж! — обади се Марта. — Не дразни момчето!

Подписах се и върнах подложката на Хермес.

В замяна той ми подаде морскосин плик.

Пръстите ми се разтрепериха. Още преди да съм го отворил, бях сигурен, че е от баща ми. Усещах пулсиращата в синята хартия мощ, сякаш пликът беше направен от сгъната океанска вълна.

— И успех утре — рече Хермес. — Хубави коне си подбрал. Но се надявам да нямаш нищо против, ако все пак викам за моя отбор.