Рик Риърдън - Морето на чудовищата

— И не се потискай много, като го прочетеш, скъпи — рече Марта. — Той наистина е загрижен за теб.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Не я слушай — обади се Джордж. — И следващия път не забравяй, че змиите работят за бакшиши!

— Престанете и двамата! — сряза ги Хермес. — Довиждане, Пърси. До скоро!

На бялата му шапка поникнаха бели крилца. От тялото му започна да се излъчва сияние и аз много добре знаех, че трябва да отклоня очи, преди да се е разкрил в истинския си божествен облик. Проблесна бяла светлина и Хермес изчезна. Останах сам с конете.

Взрях се в синия плик в ръката си. Адресът беше написан с решителния, но изящен почерк, който вече бях виждал миналото лято върху изпратения от Посейдон пакет.

Пърси Джаксън

Лагерът

Фарм роуд 3141

Лонг Айлънд, Ню Йорк 11954

Истинско писмо от баща ми. Сигурно щеше да ме похвали за руното. И да обясни за Тайсън или пък да се извини, че не ми е писал по-рано. Толкова много неща исках да прочета в това писмо.

Разкъсах плика и разтворих сгънатия лист.

В средата му имаше само две думи.

Готви се .

На сутринта всички напрегнато се суетяха и не спираха да се оглеждат тревожно към небето, все едно очакваха да видят как отново се събират стимфалийските птици. От тях обаче нямаше и следа. Беше хубав летен ден с ясно синьо небе и ярко слънце. Лагерът вече възвръщаше нормалния си вид: поляните бяха буйно зелени, белите колони на сградите искряха на слънцето, дриади си играеха весело в гората.

А аз страдах. Цяла нощ не бях мигнал и трескаво размишлявах над предупреждението на Посейдон.

Готви се .

Защо изобщо си беше направил труда да ми пише, след като вътре имаше само две думи?

Змията Марта ми беше казала да не се потискам. Може би имаше причина Посейдон да бъде толкова лаконичен. Може би не знаеше какво точно ме заплашва, а само предчувстваше, че ще се случи нещо важно — нещо, което ще ме изкара от равновесие, ако не съм подготвен. Колкото и да ми беше трудно, опитвах да насоча мислите си към състезанието.

С Анабет поехме към колодрума. Нямаше как да не се възхитя на това, което Тайсън беше направил с колесницата. Беше я укрепил с бронзова обшивка и сега тя цялата блестеше. Към колелата беше добавил вълшебни ресори, така че сега се плъзгахме плавно и изобщо не усещахме неравностите. Впрягът на конете беше толкова добре балансиран, че те завиваха при най-лекото подръпване на юздите.

Тайсън беше изработил и две копия с по три копчета накрая. При натискането на първото копче копието изстрелваше остра тел, която се заплиташе в колелата на чуждата колесница и ги раздробяваше. Второто копче задействаше изскачането на затъпен (но въпреки това доста болезнен при съприкосновение) бронзов наконечник за събаряне на противниковия кочияш. Третото копче изваждаше кука, с която да се закачиш за другата колесница или да я отблъснеш.

В общи линии бяхме добре подготвени за състезанието, но Тайсън ме предупреди да внимавам. Състезателите от другите отбори криели какви ли не мръсни номера в гънките на хитоните си.

— Вземи — рече той и ми подаде ръчен часовник. Изглеждаше съвсем обикновен — с бялосребрист циферблат и черна кожена каишка, — но веднага познах, че именно него беше майсторил цяло лято.

По принцип не обичах да нося часовници. Какво значение имаше колко е часът? Но не можех да откажа на Тайсън.

— Благодаря. — Сложих си го и с изненада установих колко лек и удобен беше. Почти не го усещах на ръката си.

— Не успях да го довърша навреме за пътуването — измърмори Тайсън. — Съжалявам.

— Споко, и без това не ми е трябвал.

— Ако стане нещо — добави той, — натисни копчето.

— А, добре. — Не ми беше ясно как точното време може да ми помогне в състезанието, но загрижеността на Тайсън ме трогна. Обещах му, че няма да забравя часовника. — А, Тайсън…

Той ме погледна.

— Исках… — Не знаех как да му се извиня, задето преди се бях срамувал от него и бях обяснявал на всеослушание, че не ми е истински брат. Не беше лесно да намеря точните думи.

— Знам какво искаш да ми кажеш — измърмори засрамено Тайсън. — Че Посейдон наистина се е грижел за мен.

— Ами…

— Изпрати те, за да ми помогнеш. А аз точно това го бях помолил.

Премигах смаяно.

— Помолил си Посейдон… за мен?

— За приятел — отвърна Тайсън и нервно замачка ризата си. — Младите циклопи растат на улицата и сами трябва да се грижат за себе си. Борят се да оцеляват.

— Но това е толкова жестоко!