Рик Риърдън - Морето на чудовищата

— Говориш така, все едно го познаваш.

Хирон облиза устни.

— Наистина го познавам.

Зяпнах го. Понякога забравях колко беше стар.

— Затова ли господин Д. те е обвинил за отравянето на елата? Затова ли каза, че на Олимп вече не ти вярват?

— Точно така.

— Но, Хирон… Как може изобщо да им мине през ума, че би предал лагера заради Кронос?

Кафявите му очи бяха пълни с хиляди години тъга.

— Спомни си на какво те учех, Пърси. Спомни си митологията. Каква е моята връзка с повелителя на титаните?

Замислих се, но в главата ми беше голяма каша. Дори и сега, когато митологията ми изглеждаше толкова истинска и беше толкова важна за живота ми, постоянно обърквах имената и събитията. Поклатих глава.

— Сигурно дължиш някаква услуга на Кронос? Пощадил ти е живота?

— Пърси — нежно рече Хирон, — титанът Кронос е моят баща.

Пристигнахме в Лонг Айлънд непосредствено след Клариса, благодарение на бързия бяг на кентаврите. Аз бях на гърба на Хирон, но по пътя почти не разговаряхме. Знаех, че не му е било лесно да ми каже за Кронос. Не исках да го притискам с още въпроси. Познавах много странни родители, но злият титан, който искаше да разруши Западната цивилизация, определено не беше баща, когото с радост бихте завели на родителска среща в училище, нали?

Кентаврите горяха от нетърпение да се запознаят с Дионис. Бяха чули, че организирал щури купони, но той ги разочарова. Когато целият лагер се събра на върха на хълма, Богът на виното не беше в настроение за празнуване.

Лагерът беше преживял две тежки седмици. Работилницата беше изгоряла до основи след едно нападение на Draco Aionius (доколкото разбрах, това беше латинското название на „огромно влечуго, бълващо огън“). Стаите на голямата къща бяха претъпкани с ранени. Децата на Аполон, които бяха най-добрите лечители, не бяха мигвали. Всички изглеждаха уморени и изтощени, но въпреки това дойдоха край дървото на Талия.

В мига, в който Клариса метна руното върху най-долния клон, луната като че ли засия по-ярко и светлината й от сива стана сребриста. Прохладен ветрец зашумоля в листата и разлюля тревата в долината. Все едно изведнъж картината се нагласи на фокус — светулките в гората заблещукаха по-силно, разнесе се аромат от ягодовите поля, усили се плисъкът на вълните на брега.

Пожълтелите иглички на елхата започнаха да възвръщат зеления си цвят.

Разнесоха се ръкопляскания и викове. Бавно, но сигурно, магията на руното проникваше в дървото, вдъхваше му сила и прогонваше отровата.

Хирон заповяда да се постави денонощна стража на билото, докато се намери подходящо чудовище за охрана на руното. Заяви, че веднага ще публикува обява в безплатния вестник на Олимп.

Приятелите на Клариса я вдигнаха на раменете си и я отнесоха до амфитеатъра, където я увенчаха с лавров венец и след това празненството продължи край лагерния огън.

Никой не обърна внимание на мен и Анабет. Все едно изобщо не бяхме заминавали. Вероятно това беше най-голямата благодарност, която можехме да получим, тъй като ако признаеха, че сме се измъкнали без разрешение от лагера, щеше да се наложи да ни изключат. А и аз наистина не исках повече внимание. Радвах се, че поне веднъж бях сред масовката.

Вечерта, докато печахме локум на огъня и слушахме братята Стол да разказват страшна история за някакъв зъл крал, изяден жив от чудовищни кифлички, Клариса ме сръга в гърба и прошепна:

— Джаксън, не си мисли, че само защото си бил готин веднъж Арес ти е простил. Все още чакам подходящата възможност да ти видя сметката.

Усмихнах се.

— Какво? — попита подозрително тя.

— Нищо — отвърнах. — Радвам се, че отново съм си у дома.

На другата сутрин, след като кентаврите си заминаха за Флорида, Хирон изненадващо обяви, че надбягванията с колесници си остават в програмата. Всички смятаха, че след изчезването на Тантал с тях е свършено, но сега, когато Хирон отново беше тук и лагерът беше в безопасност, запазването на традицията като че ли беше правилното решение.

След злополучния ни първи опит, Тайсън не гореше от желание да се качи отново в колесница и с радост отстъпи мястото си на Анабет. Аз щях да бъда кочияшът, Анабет щеше да ни отбранява, а Тайсън щеше да играе ролята на технически помощник. Докато аз тренирах конете, Тайсън поправи колесницата на Атина и добави нови хитроумни приспособления.

Следващите два дни се упражнявахме като луди. С Анабет се споразумяхме как, ако спечелим, ще разделим поравно между двете хижи наградата от едномесечното освобождаване от задължения. Тъй като децата на Атина бяха повече, лъвският пай щеше да отиде за тях, но за мен това не беше проблем. Мен наградата не ме интересуваше. Просто исках да спечеля.