Рик Риърдън - Морето на чудовищата

— До скоро, Пърси! — извика Бекендорф. — Приеми един прощален подарък от мен!

Той метна в краката ни някаква кожена кесия. Тя се разтвори и от нея се надигна зелен пушек.

— Гръцки огън! — ахна Анабет.

Изругах. Бях чувал какви поразии може да направи гръцкият огън. Едва ли разполагахме с повече от десет секунди, преди той да експлодира.

— Изхвърли го! — изкрещя Анабет, само че нямаше как да го направя. Отборът на Хефест все още беше до нас, чакаше до последно, за да се увери, че подаръкът им ще избухне. Бекендорф не спираше да ме атакува с меча си. Ако се наведях да избутам гръцкия огън, той щеше да рани Анабет и пак щяхме да се разбием. Опитах се слепешката да изритам кожената торбичка, но не успях. Тя беше като залепнала на пода.

В този миг си спомних за часовника.

Нямах представа как можеше да ни помогне, но въпреки това натиснах копчето. Часовникът веднага откликна. Започна да расте, металният обръч на циферблата се надигна като обектив на едновремешен фотоапарат, кожен ремък уви китката ми и накрая в ръката си държах кръгъл боен щит с диаметър поне един метър, от вътрешната страна облицован с мека кожа, а отвън обкован с лъскав бронз, по който бяха гравирани сцени, които нямах време да разгледам.

Тайсън беше сътворил нещо невероятно. Вдигнах щита и мечът на Бекендорф издрънча при съприкосновението. Острието му се разтроши.

— Какво? — извика той. — Но как…

Не успя да довърши, тъй като го халосах в гърдите с новия ми щит, той политна от колесницата и падна в прахта.

Понечих да замахна с Въртоп към кочияша, но в този миг Анабет извика:

— Пърси!

От гръцкия огън хвърчаха искри. Подпъхнах острието на меча под торбичката и я вдигнах като с лопатка. Взривната смес полетя към отбора на Хефест и падна право в краката на кочияша. Той изкрещя. Трябваше му само миг, за да се ориентира и да вземе правилното решение: скочи от колесницата и след няколко метра тя експлодира в зелени пламъци. Механизмите на металните коне направиха късо съединение. Те завиха рязко и препречиха пътя на Клариса, която едва избегна сблъсъка.

Анабет дръпна юздите за последния завой. Хванах се здраво, бях сигурен, че ще се разпаднем, но колелата издържаха и конете се устремиха към финиша.

Колесницата още не беше спряла, когато приятелите ни ни заобиколиха. Крещяха имената ни, но Анабет извиси глас над шума:

— Стойте! Чуйте ме! Не бяхме само ние!

Те не искаха да замълчат, но Анабет продължи:

— Не бихме успели без чужда помощ. Нямаше да спечелим надбягването, нямаше да вземем руното, да спасим Гроувър и всичко останало! Дължим живота си на Тайсън…

— На моя брат! — обадих се силно, така че всички да ме чуят. — На Тайсън, малкия ми брат!

Тайсън се изчерви, а тълпата сякаш полудя. Анабет ме целуна по бузата и тълпата вече наистина полудя. Децата на Атина вдигнаха Анабет, мен и Тайсън на раменете си и ни понесоха към трибуната, където Хирон ни очакваше, за да ни увенчае с лаврови венци.

Онзи следобед беше сред най-щастливите, които съм прекарвал в лагера, което вероятно идва да покаже, че човек никога не знае кога светът ще се срути под краката му.

Гроувър обяви, че ще остане с нас до края на лятото, а след това ще продължи търсенето на Пан. Съветът на чифтокопитните старейшини бил толкова впечатлен, че не е загинал и е проправил пътя за бъдещите търсачи, че го бил наградил с двумесечна отпуска и нов комплект тръстикови флейти. Единственото лошо нещо бе, че Гроувър не спря да свири с тях цял следобед, а музикалните му умения не се бяха подобрили кой знае колко. В един момент ягодите направо полудяха и започнаха да се катерят по краката ни, сякаш искаха да ни удушат. Напълно ги разбирах.

Гроувър каза, че сега вече може да премахне телепатичната връзка между нас, но аз му отговорих, че стига да няма нищо против, предпочитам да я запазим. Той се взря в мен.

— Но ако с мен пак се случи нещо, ти също ще го усетиш, Пърси! Може дори да умреш!

— Ако с теб пак се случи нещо, бих искал веднага да го разбера. И отново ще дойда да ти помогна, Гроувър. Кълна се.

В крайна сметка той се съгласи да не прекъсваме връзката и отиде да посвири на ягодите. Не ми трябваше връзка с тях, за да разбера как се чувстват.

След това, по време на занятията по стрелба с лък, Хирон ме дръпна настрани и каза, че е разрешил проблемите ми с „Мериуедър“. Училището вече не ме смятало за виновен за унищожаването на салона и полицията вече не ме издирвала.