Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Не. Той е просто звяр. Да се опитваш да го сломиш и подчиниш би било грешка.

Лорънс поклати глава. Не желаеше да слуша това. Беше се заклел пред себе си, че няма да позволи на баща си да го оплете в омайните си приказки, но сър Джон продължаваше, без да спира, и Лорънс не натисна спусъка.

— Беше грешка, че го заключвах… И това го разяри.

Той се усмихна зловещо и изсвири още няколко тона, но сега те бяха произволни и несвързани.

— Ще ти дам един съвет — пусни вълка да се налудува.

Лорънс стисна пушката в ръцете си, събирайки смелост за изстрела.

Сър Джон кимна одобрително.

— Помниш ли още как се стреля с карабина? Не че вече ти е нужна. Можем да си устроим някой път лов заедно? Да направим голяма обиколка? Из Стария континент… Африка, Америка. Толкова много места… толкова много прясно месо.

Това вече беше прекалено. Лорънс долавяше крясъците на промяната в себе си. Чуваше как звярът вие в съгласие с думите на баща му. Не можеше да понесе това.

— Татко изрече той с плътен глас. Дано се продъниш в пъкъла…

Лорънс натисна и двата спусъка.

Но не се случи абсолютно нищо.

Погледът на Лорънс се плъзна над безполезната пушка и се спря на сър Джон. Натисна спусъците отново… И отново…

Нищо. Само глухо изщракване на ударника в месинговата капсула.

— Точно така момче! Отлично! — похвали го сър Джон, който изглеждаше крайно доволен. — Не съм допускал, че си способен на това.

Лорънс отстъпи назад и отвори бързо пушката, захвърли гилзите, извади от джоба си два нови патрона и ги напъха в цевите. После затвори пушката с трясък и притисна приклада към рамото си.

През това време сър Джон го изчака търпеливо, а лицето му сияеше от задоволство.

Лорънс натисна единия спусък, а после и другия.

Отново нищо.

Заотстъпва заднешком през салона, а сър Джон, усмихнат, се изправи на крака и го последва. Преди да стигне до вратата, баща му се спря край рояла. Върху полираното черно дърво лежеше бастунът-рапира с вълчата глава. Сър Джон го взе и претегли тежестта му на ръка, след което кимна към ловджийската пушка в ръцете на Лорънс:

— Изпразних барута от патроните преди години. Сингх така и не разбра. Съмнявам се дори, че е заподозрял нещо. Но… Бог ми е свидетел, какво удоволствие ми доставя дързостта ти.

Сър Джон удари сребърната глава на бастуна в дланта си. Лорънс заотстъпва пак и баща му отново тръгна в крак с него, стоварвайки бастуна върху дланта си в ритъм с крачките им.

— Най-сетне се превърна в мъжа, какъвто винаги съм искал да бъдеш — рече той. — Е, какво ще кажеш, момче? Да избягаме ли заедно?

— „Да избягаме…“?

— Или ще се наложи да набия малко мозък в главата ти?

Лорънс обърна пушката и я хвана откъм цевта.

— Можеш да опиташ — отвърна той с твърдост в гласа, каквато не достигаше на ръцете му. После се нахвърли срещу баща си и стремително замахна с тежката пушка. Тя описа смъртоносна дъга, която трябваше да завърши в прошарената глава. Прикладът изсвистя във въздуха.

Но баща му вече не беше там.

Той се движеше с невероятна скорост, непосилна не само за старец, но и за обикновен човек. Сър Джон се отдръпна така рязко, че на Лорънс за миг му се стори, че прикладът минава през тялото на баща му. Понесен от собствената си инерция, Лорънс се завъртя в полукръг и изгуби равновесие. Когато се обърна, очите му уловиха проблясването на сребро. Главата на бастуна го фрасна по челюстта. От устата му рукна кръв и той се извъртя, падайки на едното си коляно.

Сър Джон закачи с бастуна приклада на пушката като с кука, изтръгна я от ръцете на Лорънс с усилие и я запокити през салона. Тя се удари в урната от епохата на династията Мин и я разби на хиляди малки парчета.

Лорънс пропълзя назад и скочи на крака. Челюстта му го болеше неимоверно, но гневът се надигна у него и той му даде воля. С ожесточен рев се хвърли към баща си и замахна силно с юмрук. Но сър Джон пристъпи напред, блокира го с лакът и му нанесе кос удар в плаващите ребра. Лорънс се задъха, сякаш някой бе изсмукал целия въздух в стаята, и залитна назад.

Сър Джон направи крачка към него и едновременно с това лицето му се промени . В очите му се разгоря жълт пламък, а кожата му започна да потъмнява — вълкът в него напираше да излезе. Старецът рязко изръмжа, не към Лорънс, а към мощта на собственото си преображение и звярът внезапно се оттегли. Очите на сър Джон отново станаха студено сини — бе удържал контрол над тялото си. Поне засега.