О. Хенри - Как се стриже вълк

Джеф Питърс ставаше винаги особено красноречив, когато се случеше да обсъждаме етичната страна на неговия занаят.

— Нас с Анди всякога са ни свързвали изключително сърдечни намерения — убеждаваше ме веднъж той — и единствените празнини помежду ни са се появявали само когато сме спорили за моралните особености на мошеничеството. По този въпрос Анди си има свои принципи, а аз мои. Аз не винаги съм одобрявал неговите проекти за вземане контрибуции от народа, а той пък смята, че аз твърде често смесвам въпроси на съвестта с въпроси на деловата дейност и по този начин нанасям финансови щети на фирмата.

Случвате се понякога да водим много разгорещени спорове. Веднъж така единият каза нещо, другият — и той, да не падне по-долу, докато накрая Анди ме обвини, че не съм се различавал много от Рокфелер.

— Разбрах ти намека, Анди — казвам му, — но пие сме стари приятели и аз няма да ти се разсърди за тази обида, за която сам ще съжаляваш, когато се поуспокоиш. Не забравян, че на мене до ден-днешен не ми е връчвана съдебна призовка. 1 1 Известно е, че старият Рокфелер често е бил викан на съд заради разни тъмни афери, по винаги е успявал да се измъкне, като е давал големи подкупи на съдебните власти. — Б.пр.

Едно лято ние с Анди решихме да отидем на почивка в Грасдейл, чудесно градче, разположено в планините на Кептъки. Предполагаше се, че сме скотовъдци, при това честни и почтени граждани, дошли на летуване. Народът в Грасдейл ни прие радушно и ние с Анди обявихме прекратяване на военните действия и решихме да не помрачаваме атмосферата нито с проспекти за каучукови плантации, нито с размахване на бразилски диаманти.

Един ден в хотела, гдето бяхме отседнали, идва най-големия грасдейлски търговец на железария и сяда с нас на верандата да изпушим компански по цигара. Ние го знаехме много добре, защото го бяхме виждали да надява на колче железни рингове в двора на съда. Той беше гласовит, червенокос мъж и имаше задух, по бе толкова тлъст и почтителен, че просто да му се чудиш.

Поговорихме си ние на разни злободневни теми и след това този Мъркисън — такова му беше заглавието — измъква грижливо от джоба на сакото си някакво писмо и ми го подава с безгрижен вид.

— Е, какво ще кажете за това? — смее се той. — Да ми пращат на МЕН такова писмо!

Ние с Анди веднага разбрахме каква е работата. Но даваме вид, че четем писмото много внимателно. Писмото беше написано на пишеща машина — едно от онези старомодни писма, в които ви обясняват как за хиляда долара можете да получите пет хиляди, които нито един специалист не може да различи от истински; по-нататък се обясняваше, че тези долари са отпечатани от оригинално клише, откраднато от някакъв служител от Министерството на финансите във Вашингтон.

— Можете ли да си представите — да пробутват такова писмо на МЕН! — повтори Мъркисън.

— Много хора получават такива писма — казва Анди. — Не отговорите ли на първото, ще ви оставят на мира. Но отговорите ли, ще ви пишат отново и ще ви предложат да дойдете с доларите и да направите сделката.

— Но представете си, все пак, да пробутват такова писмо на МЕН — казва Мъркисън.

След няколко дни той пак се отбива при нас.

— Момчета — казва, — знам, че сте свестни хора, иначе не бих ви се доверил. Отговорих на тези мръсници просто за майтап. Те веднага ми писаха и предлагат да отида в Чикаго. В деня на заминаването си трябва да телеграфирам на някой си Дж. Смит. А когато пристигна — да чакам на еди-коя си улица, където ще дойде човек със сив костюм и ще изпусне пред мен вестника си. Тогава трябва да го попитам топла ли е водата днес и така той ще разбере, че това съм аз, а аз — че това е той.

— Разбирам — казва Анди, — това е известен стар номер. Често съм чел за него във вестниците. Тогава той ви завежда в частния си капан в хотела, гдето ви чака господин Джоунз. Те ви показват нови-новенички долари и за всеки ваш ви предлагат пет. Вие виждате с очите си как ги слагат в чантата. И, разбира се, когато я отворите отново, в нея се оказва само амбалажна хартия.

— О, тия на мен не минават — казва Мъркисън. — Аз нямаше да въртя най-добрата търговия в Грасдейл, ако умът не ми беше в главата. Та какво казахте, господин Тъкър — навират ви в очите истински пари?

— Да, аз винаги съм… тоест чел съм във вестниците, че винаги постъпват така — казва Анди.

— Вижте какво, момчета — казва Мъркисън, — решил съм да им докажа, че няма начин да ме минат. Ще сложа две хилядарки в джобовете си, па ще видим после. Щом Бил Мъркисън се вторачи в някакви пари, няма начин да ги изпусне. За един долар предлагат пет — в такъв случай трябва да държат на пазарлъка, иначе няма да ги оставя. Не, Бил Мъркисън не е от тия. Ще отскоча аз до Чикаго и ще накарам тоя Смит да ми даде пет хиляди долара за хиляда. И тогава ще разбере топла ли е водата, или не.