Джонатан Мабъри: Човекът вълк

Ловът е вечен.

Гладът е вечен.

В продължение на четири милиарда години тя дебнеше в нощта, докато светът долу се въртеше и променяше. Богинята на лова е бледа и гладна, злите й очи са бдителни, зъбите й са готови да разкъсват. Устата й копнее да усети вкуса на живота, който се стича в гърлото й. Звездите бягат от нея като подплашени овце и опиянена от силата си, тя властва над целия нощен небосклон.

По новолуние, когато Богинята на лова спи, ятата звезди се връщат във вечните си полета, всеки път мислейки си, че звярът си е отишъл. И всеки път те са неподготвени за времето, когато тя се завръща — бляскава, сияйна и отново гладна, за да ловува сред тях.

Вечно стръвна.

Вечно дебнеща.

Той се спря на хребета, който водеше към върха на хълма и погледна към небето през разкривените пръсти на голите клони. Нощните ветрове разкъсваха перестите облаци, откривайки луната — невъзможно голяма и ярка, студено бяло лице, което господстваше над небето. Тя беше единствената светлина сред тъмнеещата шир. Всяка звезда и планета се беше отдръпнала пред суровия лунен лик.

Бен Толбът остана на хребета цяла минута, държейки фенера в ръката си, с уста, застинала в нямо възклицание. Беше виждал луната стотици пъти сред пусти поля далече от градовете или на борда на кораби, изгубени в необятните океани — но всеки път, когато я зърнеше в нейната пълнота, той занемяваше. Поразен от могъществото й, от нейната красота.

Затвори очи в опит да се съсредоточи. Не бе дошъл тук, за да се любува на небето и когато се върна към причината, която го беше довела в тази гора, го прободе остра болка в сърцето. Обърна се разтревожен и мина внимателно покрай водопада, чиито води падаха с грохот в скрития по-долу вир. Спусна се по напуканата скала, достигайки до подножието на надвисналата канара недалече от вира. Спря се, поглеждайки първо в посоката, откъдето беше дошъл, а сетне се обърна и потърси пътя сред дебелите тисове. Вечнозелените дървета отдавна си бяха възвърнали властта над пътеката, разбивайки каменните й плочи с неуморните си корени, достигайки чак до стената на канарата. Тези древни дървета, някои от тях засадени още от римляните, се възправяха от черната земя в опит да одраскат самото небе. Той вдигна фенера високо и се огледа, докато най-накрая видя онова, което беше останало от пътеката — тъмен тунел, образуван от протегнатите ръце на дърветата.

Бен кимна сам на себе си в знак, че е взел решение. Това трябваше да е правилният път, макар да беше минало толкова много време, откакто беше бродил из тези гори, които сега му изглеждаха толкова нови и чужди. Начинът, по който едно момче вижда гората, и споменът, който се запечатва в ума на порасналия мъж, са толкова различни.

Тръгна напред, привеждайки почти наполовина високото си тяло, за да влезе в тунела от клони. Малко по-нататък, обаче, сводът леко се издигаше и Бен можа да се изправи в целия си ръст от метър и осемдесет. Той нямаше още четирийсет години, беше в добра форма и всяко негово сетиво и нерв бяха нащрек. Като момче Бен и брат му бяха идвали тук хиляди пъти, но никога в такава дълбока нощ. Може би илюзиите на тъмнината и несъвършенството на паметта пораждаха у него това усещане за нереалност и неузнаваемост. С несигурни стъпки и разтуптяно сърце, той пристъпваше колебливо напред.

Коридорът от тисове го отведе до сечище и Бен се спря отново, за да се увери, че е на прав път. Започна да повдига бавно фенера, за да огледа района по-добре.

Храс!

Нещо мина през сухата орлова папрат зад гърба му. Бен се извъртя и отскочи настрани, а сърцето му заблъска силно в гърдите му. Нещо се движеше в шубраците… невидимо в мрака.

Какво, по дяволите, беше това? Стоеше раздвоен — дали да посрещне опасността или да побегне? В едната си ръка държеше фенера напред — източник на светлина и талисман — а с другата търсеше опипом камата на пояса си. Това беше моряшки нож с петнайсет сантиметрово зло острие. Когато пръстите му се сключиха около дръжката, част от увереността му се възвърна, но нещо продължи да се движи в сенките. Бен заизмъква бавно острието, стараейки се да го държи зад гърба си, защото не искаше лъскавата стомана да улови светлината на фенера.