Джонатан Мабъри: Човекът вълк

И той не беше човекът, който искаше да бъде.

Нощта продължаваше неумолимо бавния си ход. Съдовете по реката даваха предупредителни сигнали с приглушени сирени, които звучаха като мъртвешки стонове. През отворения си прозорец, покрай черния шпил на Биг Бен, Лорънс видя нощта да разтваря одеждата си, за да открие изпъкналата бяла гръд на луната.

Копнееше да разкъса старата си кожа и да се преобрази в някой друг. Някой който не беше проклетия Лорънс Толбът. Ненавиждаше преструвките на човека, в когото се бе превърнал. Затвори очи и се престори, че спи. Но и това също беше лъжа.

На сутринта, след като жената си беше тръгнала, някой почука дискретно на вратата и когато Лорънс отвори, видя пред себе си лакей в ливрея, който държеше в ръката си корав плик.

— Простете, че ви безпокоя, сър — каза слугата, — но това писмо току-що пристигна и освен това тук пише, че пратката е спешна.

Той подаде писмото на Лорънс, който промърмори нещо, сипа шепа монети в ръката на мъжа и затръшна вратата пред благодарната му усмивка.

Името и адреса на хотела му бяха написани от женска ръка. Вдигна плика към светлината и по зацапаната марка разбра, че е бил изпратен от Блекмор, Нортумбрия.

Моят дом , помисли си той. Или по-скоро мястото, което беше негов дом преди милион години. Кой там знаеше, че е в Лондон? Бен?

Отвори плика и прочете единствената страница.

— Господи — промълви той.

Пет минути по-късно Лорънс тичаше да хване файтон, който да го закара до гарата.

Влакът беше стар и макар вагонът първа класа да беше наскоро ремонтиран, той скърцаше и трещеше, докато се носеше по старите траверси през дълбок пролом, прорязан в буйната зеленина на Нортумбрия. Преди няколко мили Лорънс най-накрая беше успял да си намери удобно място до стената и сега седеше с кръстосани крака. Беше свалил пелерината си, а семплият му бастун беше на седалката до него, за да попречи на онзи, който би решил да седне прекалено близо.

Лорънс държеше дагеротип в ръката си и през последния четвърт час го изучаваше, като от време на време поглеждаше замислено към хълмовете, които оставаха назад в далечината. На фотографията той и брат му Бен стояха до майка си. Гнетеше го мисълта, че всеки от тези трима души на снимката си беше отишъл завинаги по един или друг начин. Майка му беше мъртва от много години, а сега Бен беше изчезнал. Що се отнася до него… той бе отсъствал от реалността през целия си живот и приличаше повече на дух, който обитаваше живота на някакъв непознат на име Лорънс Толбът.

Вдигна снимката и проследи с върха на пръста си диплите на майчината си рокля, а сетне докосна образа на брат си, слагайки пръст върху сърцето му.

Къде си, Бенджамин?

Дори да откриеха Бен жив и здрав — както несъмнено би трябвало да стане — старата фотография беше лъжа, забита като шип в сърцето му. На нея те всички бяха щастливи, всички бяха заедно като едно семейство. Всеки, който зърнеше тази снимка, щеше да види щастие и близост. А също и живот, изпълнен с добри обещания. Лъжи! Всички надежди се оказаха лъжливи заради непоколебимата жестокост на обстоятелствата.

— Вашата майка?

Лорънс вдигна поглед от фотографията към възрастния мъж, който седеше срещу него, единственият друг пасажер в купето. Той беше съсухрен и здрав на вид, облечен в изискан строг костюм по френската мода. Очевидно беше заможен и консервативен и макар Лорънс също да беше богат, предпочиташе по-пищното облекло, което подхождаше повече на звезда, макар и не точно на трагически актьор. Този мъж излъчваше безизкусната елегантност на човек, който притежава пари толкова отдавна, че те са станали за него нещо банално.

— Да — отвърна Лорънс.

Мъжът кимна.

— Моят най-отдавнашен спомен е за собствената ми майка — каза той с акцента на образован човек от френската провинция. Мъжът седеше удобно, сложил ръце върху дръжката на бастуна си, която представляваше богато украсена сребърна глава на животно. Ловджийско куче или вълк, предположи Лорънс.

— В такъв случай ние имаме нещо общо, господине.

— В този мой спомен ние с нея берем грозде в лозето на баща й. — Френският джентълмен се усмихна тъжно, унесен в своя блян. — Това е моята Райска градина.

Лорънс почувства как заема отбранителна позиция, сякаш захлопвайки врата под носа на натрапник. Имаше да мисли за твърде много лични неща, за да се занимава със спомените на някакъв стар френски глупак. На лицето му се изписа учтива усмивка, но той не каза нищо в отговор, за да не насърчи по-нататъшния разговор.