Джонатан Мабъри: Човекът вълк

— „Толбът Хол“, сър.

Лорънс се колебаеше дали да не каже на кочияша да донесе куфара обратно и да се махне от това място. Прехвърли мислено изкусителните думи, готов всеки момент да ги изрече, но после един стар спомен се вмъкна като крадец в ума му. Лорънс и Бен, две момчета, които играят на пирати, тичайки от портика към гората. Бен носи дървена моряшка сабя, а Лорънс корен от дърво, оформен като абордажен пистолет.

Къде си, Бенджамин , мислеше си той по време на пътуването, докато за пореден път препрочиташе отчаяното писмо на Гуен Конлиф. Върни се, върни се, където и да си . Лорънс въздъхна, слезе от каретата и стъпи на същите каменни плочи, по които двете момчета бяха тичали хиляди пъти. Но това беше преди адът да се настани в „Толбът Хол“, слагайки край на щастливите дни. Сега той и брат му бяха големи мъже, които никога не се бяха срещали лице в лице. Лорънс се зачуди дали някога щяха да имат шанса да се разходят по тези земи с Бен или да си побъбрят на чаша бренди и пура за отделните светове, в които бяха живели. Боеше се, че това никога няма да се случи, дори Бен да се появеше жив и здрав. Това място като че ли завинаги беше лишено от възможност за утеха.

Кочияшът, който очевидно не беше недодялан човек, долови някак настроението на Лорънс.

— Да ви изчакам ли, сър?

Лорънс го погледна за момент със свити устни, но сетне поклати глава.

— Не, благодаря. Това е всичко.

Той му подаде шепа монети, без да ги брои, а кочияшът грейна в отговор и се качи щастлив на каретата си. Конете пристъпваха бодро, като че ли щастливи да напуснат това безрадостно място, и когато стигнаха каменната арка и желязната порта малко по-нататък, вече не се чуваше дори и ехото от копитата им. Лорънс стоеше неподвижно като древните дървета наоколо, докато не го обгърна пълна тишина.

— Бен?… — извика той тихо, но не му отговориха дори и птиците от клоните. Въздъхна отново и започна дългото изкачване по стълбите към входната врата.

Тя беше затворена, а Лорънс никога не бе имал ключ. Когато беше момче, не му беше нужен, а когато вече беше мъж, не бе живял тук. Почука на масивното дърво.

Студеният вятър разпиля сухите листа надолу по стълбите, сякаш самата есен искаше да избяга от това място. Той се обърна, огледа се, не видя нищо и отново почука.

Никой и нищо не му отговори.

Посегна към топчестата дръжка и се изненада, когато подаде под ръката му. Чу се тежко изщракване на ключалка и дъбовата врата леко се отмести под натиска му. Лорънс изсумтя, отвори широко вратата и влезе, оставяйки куфара си отпред. Въпреки че каретата си беше отишла, обстоятелството, че куфарът му все още е навън, му създаваше усещането, че си запазва шансовете за бягство.

Пристъпи вътре, давайки на очите си време да свикнат с мрака на огромния салон. Скъпа дървена облицовка покриваше стените, портрети на стари роднини гледаха начумерено от прашни платна. Някога разкошен, но сега прояден от молци турски килим се простираше към кафеникавите сенки на съседното вътрешно помещение.

Лорънс се огледа и се ослуша. Нищо.

Тишина.

— Ехо! — извика Лорънс. — Татко?

Нищо.

— Бен? — подвикна сетне той.

Единственият звук, който чу в отговор, беше тиктакането на старинния стенен часовник с махало. Това поне беше някакъв признак за живот. Все някой трябваше да го навива. Тръгна към широкото двойно стълбище, което водеше към горния етаж. Между двете му крила висеше гоблен, изобразяващ странни чудовища и герои от индуистка легенда. Лорънс се загледа в него, запленен от приказния сюжет по същия начин, както когато беше момче, всеки път откривайки ново създание и нов храбър воин. Завъртя разсеяно новия си бастун в пръстите си, забелязвайки как вълчата глава преследва сама себе си във въздуха. Сетне въздъхна, пъхна бастуна в една урна от времето на династията Мин, пълна с чадъри, която стоеше под гоблена, и се обърна с намерението да извика отново…

Свирепо ръмжене го накара да замръзне на мястото си и в следващия момент нещо огромно и космато се хвърли към него откъм гърба му.

Лорънс извика и се отдръпна ужасен назад, виждайки грамадна ирландска хрътка — сто килограма мускули и жили — да се носи към него през салона с оголени зъби в пристъп на безумна ярост.

Лорънс веднага заотстъпва назад, докато петите му се удариха в стълбите и започна да се качва по тях заднешком, преследван от животното. Вдигна ръка пред гърлото си, но дори дебелия вълнен ръкав на палтото му щеше да бъде като опаковъчна хартия за дългите зъби на звяра. Хрътката нададе гръмогласен лай, който разтърси цялото фоайе. Лорънс потрепери при този звук, извика отново и в следващия момент се блъсна в нещо зад себе си на стълбите.