Джонатан Мабъри: Човекът вълк

— Разбирам — каза сър Джон, който се спря пред един глобус и проследи разсеяно с пръст линията на една географска ширина.

— Смятах да ви поканя на едно от представленията — каза Лорънс. — Теб и Бен…

Но гласът му заглъхна, когато сър Джон се обърна и го погледна. Чертите на баща му бяха странно изкривени, сякаш беше измъчван от физическа болка.

— Да… — каза сър Джон тихо. — Добра идея. Закъсняла е с няколко години, но иначе идеята е добра. — Гой се стремеше да говори нехайно, но Лорънс виждаше, че нещо не е наред и следващите думи на сър Джон потвърдиха подозрение то му с ужасяваща сила. — За нещастие тялото на брат ти беше намерено в една канавка до пътя към манастира вчера сутринта.

Думите се стовариха върху Лорънс като юмрук. Той залитна назад и потърси опора в касата на вратата.

— Боже мой! Татко… какво се е случило?!

Очите на сър Джон станаха студени. Вътрешната борба, която се водеше в душата му, бе овладяна с ледения контрол, който Лорънс познаваше толкова отдавна, Сър Джон сключи ръце зад гърба си и застана като вкаменен. Дори да изпитваше някакво съчувствие към потресения си син, това изобщо не пролича върху суровото му лице.

— Предполагам, че имаш подходящо облекло за погребението.

Лорънс стоеше като онемял. Зад него се чу лек шум, дискретно покашляне и когато се обърна, видя висок сикх с тъмносин тюрбан, широко сако и панталони.

— Сър Джон, чух Самсон и… Сикхът замълча, когато осъзна, че мъжът на вратата не е господарят на къщата. Сетне той се ококори и се усмихна щастливо. — Господарю Лорънс!

— Сингх! — извика Лорънс, тупвайки чуждоземеца по раменете. — Боже мой!

В очите на Сингх имаше повече бащинско чувство, отколкото в тези на сър Джон, и той изглеждаше изключително доволен да види високия красив мъж пред себе си. Но сетне лицето му се помрачи.

— Толкова съжалявам, Лорънс. Ние всички сме шокирани. Това, което се случи, е ужасно.

— Благодаря ти, аз… — Докато Лорънс търсеше верните думи, сър Джон завъртя глобуса с раздразнение и мина покрай него. Гневните му стъпки отекваха силно, докато вървеше към вратата, а Лорънс и Сингх изпратиха с поглед скования му отдалечаващ се гръб.

Сингх срещна очите на Лорънс и му предложи да се погрижи за пелерината и шапката му.

— Добре е, че сте тук?

— Дали?

Сингх окачи пелерината на закачалката и въздъхна преди да се обърне.

— Да — каза той. — Така е.

— Годеницата на Бен… мис Конлиф?

— Тя е тук — отвърна Сингх. — Спи горе. Бедната девойка е много, много зле.

— Сигурно е съкрушена — каза Лорънс, отправяйки поглед към стълбите, които водеха към горния етаж.

— Баща й пристига утре. За погребението.

— Значи е планирано за утре?

— Да.

— Всичко се случи толкова бързо. — Лорънс поклати глава. — Къде… къде е Бен?

— Оставен е да се погрижат за него.

— Искам да го видя. Сингх поклати глава.

— Би било по-добре да не го правите.

— Разкажи ми — рече Лорънс.

Нито един от конете, които Лорънс беше яздил като момче, не беше вече в имението, но в конюшнята зад къщата имаше на разположение няколко здрави животни. Лорънс оседла един силен черен ат и докато се отдалечаваше от „Толбът Хол“ му се прииска на коня да му пораснат криле и да полети с него, но не обратно към Лондон, а към Америка. Домът му беше там, а не тук. Това място отдавна не беше негов дом и той подозираше, че няма да бъде никога отново.

Тук имаше твърде много духове.

Бен. Господи боже, Бен!

Беше живял толкова дълго без Бен, че трябваше да е по-добре подготвен за тази трагедия, но с всяка следваща секунда чувстваше как ножът на мъката се забива по-дълбоко в сърцето му. Бенджамин. Не е възможно да е мъртъв!

Не и сега. Не и сега, когато беше тук, у дома. Беше толкова нечестно, че на Лорънс му се искаше да закрещи към небето.

Стигна до каменната арка и най-накрая спря коня си до зида, останал без капчица сили в мускулите си. Стисна юздите в едната си ръка, а другата сви в юмрук.

— Бен… — прошепна той и стовари ръка върху древните камъни. — По дяволите, Бен… Проклет да си!

От очите му бликнаха сълзи и потекоха по бузите му. Лорънс заудря по камъните отново и отново, докато тялото му се разтърсваше в ридания. Конят изцвили неспокойно, а гарваните заграчиха сред клоните на дърветата като шумни оплаквачи.

— Бен — каза Лорънс отново и този път гласът му беше задавен и дрезгав. — Съжалявам…