Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Обърна се рязко и там беше баща му.

Сър Джон Толбът стоеше с тежка пушка в ръцете си, висок и внушителен.

— Аз… — поде Лорънс и неловко отстъпи няколко стъпала надолу, попаднат между ръмжащата хрътка и внезапно появилата се властна фигура на баща си.

Очите на сър Джон бяха хладни и пресметливи. Той погледна сина си, но заговори на кучето:

— Самсон!

Хрътката моментално замлъкна.

В салона се възцари напрегната тишина. Лорънс стоеше на последното стъпало, вкопчил едната си ръка в парапета, а другата беше протегнал към баща си, но тя така и не стигна до него. Той преглътна, направи една последна крачка назад и стъпи на площадката. Близо до хрътката, но и по-близо до бастуна си, в пълно неведение как точно ще се развие ситуацията. Твърде възможно беше нещата да получат и лош обрат.

Сър Джон слезе по стълбите и се спря пред сина си.

— Лорънс… — промърмори той и в очите му имаше изненада. А също и объркване, като че ли сър Джон внезапно се беше събудил, откривайки, че фантастични образи от съня му са го последвали в истинския свят. — Лорънс?

Лорънс се покашля.

— Здравей, татко.

Очите на сър Джон обходиха Лорънс от глава до пети.

— Виж ти! — каза той тихо. — Блудният син се завръща.

Въпреки това Лорънс се усмихна.

Сър Джон премигна, сведе поглед към голямата двуцевка „Холанд & Холанд Роял“ и се усмихна смутено, сякаш изненадан, че вижда подобно нещо в ръцете си.

— Напоследък тук не идват много посетители — каза той, след което отвори пушката и я подпря на сгъвката на лакътя си. От този момент нататък напрежението в стаята започна постепенно да спада, докато бащата и синът претегляха значението на тази среща, чувствайки вълните на спомените, които нахлуваха в умовете им.

— Да заколя ли угоеното теле? — попита сър Джон с унила усмивка.

Лорънс се наежи.

— Не си създавай никакви неудобства заради мен.

Сър Джон пристъпи напред и отново огледа сина си. Като актьор, Лорънс умееше да надниква в душите на хората, но по лицето на баща му пробягаха толкова различни емоции, че се оказа невъзможно да отгатне мислите му.

Когато най-накрая сър Джон кимна замислено, Лорънс каза:

— Какво…?

— Често съм се питал как ли изглеждаш.

— Съмнявам се в това.

Но е самата истина. — Сър Джон носеше тежка мантия, обшита по края с леопардова кожа. Косата и брадата му бяха снежнобели, но сините му очи бяха младежки и заредени с виталност. Енергията, която излъчваше, беше в рязък контраст със запуснатия вид на имението. Хладната му усмивка, обаче, беше в съвършена хармония със студената неприветлива къща. — Да — каза той повече на себе си, отколкото на сина си, — често съм се питал.

Лорънс не знаеше как да отговори на това и не се и опита. Вместо това каза:

— Изглеждаш добре.

Очите на сър Джон проблеснаха хладно.

— Така ли? — Той замълча за кратко. — Предполагам, че си дошъл тук заради брат си?

— Разбира се.

— Разбира се — отекна сър Джон.

— Има ли някаква вест от него?

Сър Джон се извърна, без да отговори. Прекоси салона и влезе в кабинета си. След миг на колебание Лорънс го последва.

Кабинетът изглеждаше като типично обиталище на английски джентълмен, с многобройни столове, канапета и лавици, натъпкани с томове на дузина езици. Масите бяха отрупани с бутилки от вино и бренди, върху някои бяха разстлани карти, а имаше и една, на която се виждаше разтворена книга по астрономия. Високи прозорци от оловно стъкло пропускаха мъждива светлина, която беше смекчена от пламъците на дебелите цепеници в камината. Пистолети, саби и всевъзможни други оръжия бяха окачени по стените или изложени в дървени кутии със стъкла като музейни експонати. Но колкото стая на джентълмен, това беше и стая на хищник. Повече от двайсет глави на животни — носорози, лъвове, мечки — се взираха зловещо из вътрешността на кабинета. По стените имаше кожи на леопарди и тигри, а върху една метална плоча бяха прикрепени нокти и зъби на десетки хищни видове от семейство котки.

Лорънс се спря на вратата, но вниманието му не беше привлечено от суровото великолепие на интериора, а от чудатото поведение на баща му. Не се бяха виждали от години и една такава непредвидена среща трябваше да извика у сър Джон поне известно чувство на човешко вълнение. Той, обаче, изглеждаше разсеян, гледаше навътре в себе си и като че ли не беше особено впечатлен от внезапната поява на сина си.

— Мис Конлиф научила, че трупата ми е в Лондон — поде Лорънс. — Тъкмо се канех да поканя теб и Бен…