Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Французинът, обаче, явно се беше разчувствал.

— Бащите ни дават силата да оцелеем в този суров свят, но майките правят така, че всичко това да си струва. — Той кимна, очевидно доволен от афоризма си, и сетне повдигна вежди. — Вероятно отивате да я навестите?

На Лорънс му хрумна, че истината често е груба, но не можеше да промени пиесата, която моментът беше написал в главата му.

— Майка ми почина, скоро след като тази снимка беше направена.

— Ах каза възрастният мъж, без да е ни най-малко смутен от своята нетактичност.

— Фамилното ми имение е близо до Блекмор — каза Лорънс, изненадан, че продължава разговора с този непознат. — Баща ми и брат ми живеят там.

— Вие сте англичанин? Простете — каза французинът, — но акцентът ви…

— Живея в Америка от много отдавна — обясни Лорънс. — От много отдавна.

Французинът се усмихна.

— А… странстващ дух.

Думите бяха изречени нехайно, но Лорънс реши, че забележката не е толкова случайна, колкото изглеждаше.

— Е — каза той неуверено, — не точно.

— В такъв случай сте изгнаник като мен.

По някаква непонятна причина този коментар развесели Лорънс и той се усмихна.

— Да… Предполагам, че би могло да се каже и така.

Французинът се облегна на седалката, докато колелата на влака потракваха по релсите. Дългите му тънки пръсти завъртяха бастуна в бавен кръг, сякаш сребърната глава оглеждаше цялото купе. Лорънс сега видя ясно, че това е вълк — свиреп и озъбен. Красиво изработена вещ, но някак отблъскваща.

Бастунът описа един последен кръг и когато вълчата глава се насочи към Лорънс, на него му се стори — колкото и абсурдно да беше това, че от безжизнения метал го следят очите на истински вълк. Костваше му усилие, за да отклони погледа си от бастуна и в този момент забеляза нескрития интерес на французина, опитните му проницателни очи и загадъчната усмивка, която се появи в ъгълчетата на устата му. Моментът отмина и непознатият отново беше стар и съсухрен мъж, а бастунът не беше нищо повече от метал и дърво.

— Човек се нуждае от добър бастун сред пустите полета — впусна се в разсъждения французинът. — Аз си купих моя в Жеводан 2 2 Историческа местност във Франция, където през периода 1764–1767 година над двеста души са били разкъсани от подобно на вълк създание. — Б.пр. … О, сега ми се струва, че това е било в някакъв друг живот. Не е ли хубав? Произведение на истински майстор на сребърни изделия, ученик на Пиер Жермен. Познавате ли работата на Жермен? Един от представителите на стила рококо. Много изящно изкуство… толкова живо. — Той се наведе напред и се усмихна топло и съучастнически. — За мен ще бъде чест, сър, да го приемете като подарък.

Французинът хвана озъбената глава на вълка, със сръчно движение на ръката освободи някакъв скрит механизъм и издърпа главата нагоре, отделяйки я от дървената част. Не непълно, но достатъчно, за да открие застрашително острата рапира, която беше скрита в сърцето на бастуна.

Лорънс ахна, но французинът се усмихна сърдечно, плъзвайки рапирата на мястото й с тихо щракване. Той взе бастуна в двете си ръце, изпъстрени с червеникаво кафяви петна, и го поднесе на Лорънс.

— Аз… не мога — заекна Лорънс, смутен, както от погледа на французина, когато бе казал, че се е сдобил с бастуна в някакъв предишен живот, така и от смъртоносния потенциал на този неочакван подарък. — Ние току-що се запознахме. — Той взе собствения си бастун, който беше стилен, но не можеше да се сравни с този на французина нито като изработка, нито като предназначение. — Моят ми върши работа…

Възрастният французин се изкиска и поклати глава.

— Глупости! Много ще ми е приятно да знам, че старият ми бастун е отишъл при един възпитан и цивилизован човек. Освен това… той вече е доста тежичък за годините ми.

Лорънс отвори уста за повторен отказ, но старецът го изпревари:

— Това е една от привилегиите на старите хора — каза французинът. — Да прехвърляме товарите си на по-младите.

Той поднесе бастуна отново.

— Merci — рече Лорънс след дълга пауза и прие бастуна с учтиво кимване.

— От едно изгнание към друго — каза старецът тихо.

Бастунът-рапира беше лек, но здрав. Тежката сребърна глава балансираше дебелия месингов обков, по който се виждаха следи от честа употреба по неравен терен. Дървото беше гладко и красиво, със ситни шарки по полираната дървесина.

— Много сте любезен.

— Не е нужно да ми благодарите.

Лорънс взе своя бастун и го подаде на непознатия, ясно съзнавайки колко неугледен изглежда той в сравнения с другия.