Линда Джоунс - Големият лош вълк

— И не се отклонявай от пътя.

Моли пое кошницата от майка си и кимна покорно.

— Само един господ знае какво има в онези гори. Можеш много лесно да се загубиш.

Моли се усмихна. Майка й работеше упорито, но се притесняваше твърде много. Краткият път, който Моли използваше до къщата на баба си, спестяваше време, а и нямаше причина да тревожи майка си, като й открие тайната си.

Мери Кинкейд се усмихна, вярвайки, че Моли е покорна дъщеря и пристегна качулката на червената й кадифена пелерина.

— Съжалявам, че трябва да ходиш всеки ден, но баба ти е страшно упорита. Само ако бе пожелала да остане при нас, докато се оправи…

— Но аз нямам нищо против — прекъсна я Моли, като целуна майка си по бузата. — Обичам да се разхождам, а и напоследък времето е много приятно.

Не можеше да каже на майка си, че обича самотните разходки през гората, когато имаше възможност да наблюдава смяната на сезоните, особено когато пролетта преминаваше в тихото знойно лято. Тогава не се налагаше да тича от къща на къща и да разнася хляба, който майка й бе изпекла, нито пък да бърза, за да свърши по-скоро с някоя работа в къщи или пък да изпере нечии чужди дрехи. Въпреки всичко се справяха добре след смъртта на баща й. Жените от семейство Кинкейд работеха много.

Краткият път през гората беше за Моли като истински скъп подарък, начало на поредния изнурителен ден, но Моли с нетърпение очакваше тези минути, когато необезпокоявана можеше да се любува на тихото спокойствие и красотата на гората.

Момичето пое по пътя и продължи по него, докато премина първия завой, откъдето вече не можеше да бъде забелязана от къщата, а на известно разстояние по-надолу минаваше тесният и рядко използван път, който водеше на юг към Ванора Пойнт. Само след миг Моли сви от главния път и навлезе в сенките на огромните дървета, като продължаваше да навлиза все по-навътре в гората. Тук се виеше едва забележима тясна пътечка, която отвеждаше Моли до къщата на баба й. През широко разперените клони на белите борове струеше светлина, а слънчевите лъчи образуваха причудливи сенки по пътечката. След като навлезе дълбоко в гората, Моли забави крачка. Не й харесваше, че се налагаше да моли майка си, но пък това бе съвсем невинна лъжа. Времето, което й оставаше, Моли прекарваше с баба си, упорита, твърдоглава и любяща старица; тези качества бе наследил и единственият й син, бащата на Моли.

Червената кадифена пелерина, която носеше Моли, беше подарък от баба Кинкейд. Тя беше единствената разкошна дреха в гардероба й. Дрехите й бяха най-обикновени, но удобни, цветовете бяха съвсем семпли — сиво и кафяво, с изключение на бялата блузка. Майка й винаги казваше, че с огненочервената си коса, наследствена черта на всички жени от семейство Кинкейд, която се спускаше на разкошни къдрици по гърба й, Моли не се нуждаеше от ярки дрехи. Баба й обаче не беше съгласна, затова похарчи известна част от спестяванията си за червеното кадифе. Моли толкова обичаше червената си пелерина, че я носеше постоянно.

Бабата и майката на Моли често спореха за много неща. Моли подозираше, че това е причината по-възрастната мисис Кинкейд да откаже да се премести в града. Не защото толкова обичаше къщата, в която бе живяла с покойния си съпруг, дядото на Моли, който бе починал преди повече от десет години, не и защото искаше да покаже своята независимост. Възрастната мисис Кинкейд просто не искаше да живее със снаха си. Вероятно с това целеше да нарани Мери Кинкейд и да направи живота й по-труден, отколкото беше.

Моли не откъсваше очи от пътеката пред себе си, докато навлизаше в по-мрачната и гъста част на гората. Това беше като че ли друг свят, толкова далече от монотонното й ежедневие в Кингспорт. Моли бе убедена, че гората крие някаква магия. Понякога чувстваше, че тази магия е добра, но в други случаи я побиваха студени тръпки. Моли обаче не се страхуваше от непознатата магия или че ще се загуби — не и докато не се отклонеше от тясната пътечка.

— Какво носиш в кошницата?

Думите прозвучаха ясно и отчетливо отнякъде съвсем наблизо. Моли се обърна рязко, но не видя никого.

— Кой е там?

Не виждаше нищо друго, освен високите, дебели дървета, които я заобикаляха. Сърцето й ускори ритъма си, докато погледът й трескаво търсеше собственика на гласа.

— Кой е там? — извика отново.

Моли долови стъпките на непознатия миг преди да го види. Той се приближи и застана между два високи бели бора. Бе облечен в прости ловджийски дрехи — карирана риза и дебели панталони, вълнена жилетка и големи, стабилни ботуши — освен това имаше тежка карабина, която обаче непознатият държеше с лекота. Бе висок и тъмнокос, но това, което порази Моли най-много, бе зловещата усмивка, която заигра на устните му.