Линда Джоунс - Големият лош вълк

— Какво има в кошницата?

Непознатият повтори въпроса си и се облегна нехайно на едно дърво. Моли сведе поглед към кошницата, която стискаше в ръцете си. През ума й за миг премина мисълта за бягство, но в следния миг я отхвърли. Мъжът пред нея очевидно бе много силен, с дълги здрави крака, имаше широки рамене и бе с цяла глава по-висок от нея. Моли нямаше никакъв шанс да избяга от него с тежката си пола и широка пелерина.

— Хляб и вино, малко сирене и риба. Това е всичко.

Моли вдигна смело поглед към непознатия; тя познаваше всички в Кингспорт, беше сигурна, че никога не е виждала този мъж.

— Наистина ли? — Изглежда, той проявяваше съвсем обикновен интерес, в гласа му не се долавяше заплаха. — Аз пък имам само малко твърд хляб и парче свинско.

Моли пристъпи крачка напред, за да разгледа по-добре лицето на непознатия, който странно я заинтригува. Любопитството й придаде смелост.

— С удоволствие бих поделила храната с вас, но тя е за баба ми, която в последно време не се чувства добре.

Лицето му имаше грубо изсечени черти и високи скули. В израза на лицето му имаше някаква острота и твърдост, която не се смекчаваше от безрадостната му усмивка, а само още повече се подчертаваше от проницателните зелени очи. Тъмнозелени очи, които изглежда, принадлежаха тук, на тази гора.

— Много неприятно — изръмжа той.

— Казвам се Моли Кинкейд — започна тя, като се надяваше той също да се представи.

Непознатият изглеждаше като скитник, като човек, който не се задържа на едно място. Това впечатление се усили, когато Моли спря поглед на раницата на гърба му и карабината. Тя чувстваше, че в този мъж има нещо диво и животинско, въпреки хубавите дрехи и добре поддържаното оръжие.

— Какво правиш в тази гора, Червенокоске? Загубила ли си се? Ще бъда повече от щастлив да ти помогна да намериш пътя си, за определена цена.

Моли не попита каква цена би поискал непознатият, вместо това пристъпи още една крачка напред. Само една крачка.

— Не съм се загубила. От главния път до къщата на баба води тясна пътечка. Пътят има формата на буквата L, а пътечката върви направо, така пристигам при баба по-рано. Докато стоя на пътечката, няма да се загубя.

— Разбирам — отвърна той с нисък, плътен глас.

Той не беше никакъв скитник, помисли си Моли. Преди всичко, черната му коса съвсем наскоро е била подстригвана. Тя не бе по-дълга от яката на ризата му, но бе подрязана прецизно и равно. Любопитството на Моли надделя над добрите й намерения.

— Не мисля, че сме се срещали преди, а аз познавам всички в Кингспорт.

Той отново се усмихна, като разкри два реда красиви, здрави бели зъби, което накара Моли незнайно защо да потрепери.

— Имам къща южно от селото.

— На юг от селото няма нищо друго, освен Ванора Пойнт и къщата на семейство Тревелиън — предизвика го Моли.

Усмивката не слезе от лицето му.

— Точно така.

Внезапно Моли разбра кой беше непознатият. Господи, колко истории беше чувала, истории, които се шепнеха от ухо на ухо…

— Вие сте Улф Тревелиън — прошепна тя.

— Точно така.

Усмивката му бавно се стопи, а зелените му очи помръкнаха. Моли разбираше, че трябва да бяга, поне да се опита да използва тази възможност, въпреки че Улф Тревелиън без съмнение бе по-бърз от нея и ако решеше да я преследва, със сигурност щеше да я хване. Той обаче не изглеждаше като човек, който би я преследвал в гората, въпреки историите, които бе чувала за него, въпреки факта, че когато зелените му очи се спираха върху нея, кръвта се смразяваше в жилите й. Господи, ако майка й узнаеше… но майка й никога нямаше да узнае.

— Приятно ми е, мистър Тревелиън. Как сте? — Моли се поклони учтиво.

Отговорът й очевидно го изненада. На лицето му за миг се появи удивление, но бързо изчезна.

— Добре, благодаря, Червенокоске — отвърна сухо той. — А ти?

— Аз също.

Усмивката отново се върна на лицето му, по-малко мрачна от преди малко и по-малко заплашителна.

— Напуснах Ню Йорк сити, за да избягам от условностите на обществото, а ето че тук, всред гората, водим съвсем светски разговор. Изненадваш ме, Червенушке. Не си ли чувала за мен? Майка ти не те ли е предупреждавала колко съм опасен?

Моли се смути. Опита се да се преструва, че няма представа за репутацията му, но същевременно разбираше, че не може да лъже.

— Е, да, чувала съм някои доста шокиращи истории и майка ми наистина ме предупреждаваше за теб.

— Тогава защо си още тук?

Добър въпрос. Тя самата би трябвало да си го зададе.