Линда Джоунс - Големият лош вълк

— Не знам. Може би не вярвам на всичко, което чувам, мистър Тревелиън.

— Наричай ме Улф 1 1 Вълк (англ.) — Б.пр. .

Моли се усмихна. По някакъв странен начин името му отиваше.

Той приличаше на разбойник и тя не се съмняваше, че Улф можеше да бъде много опасен. Но не и спрямо нея. Моли чувстваше инстинктивно тази увереност, нещо, което не можеше да си обясни.

— Трябва да тръгвам, Улф. — Моли отстъпи две крачки назад. — Баба ме чака.

— За да й занесеш хляба, виното и рибата — добави той спокойно.

— И сиренето.

Той я гледаше толкова странно, в зелените му очи проблесна нещо и в миг угасна.

— Не се отклонявай от пътеката — предупреди я той.

— Няма.

Той й обърна гръб, а Моли продължи по пътечката. Случайната среща с Улф Тревелиън странно я вълнуваше.

— Червенокоске?

Моли се обърна с лице към него. Той вече изчезваше в сенките на високите дървета, които, като огромни чудовища, бяха готови да го погълнат всеки момент.

— Всеки ден ли минаваш по този път?

— Да — отвърна тя, като повиши глас, така че той да може да я чуе. — Ще те видя ли отново?

Измина известно време, преди той да отговори, а отговорът му долетя до нея като въздишка.

— Вероятно не.

Улф изчезна между дърветата. Думите му прозвучаха глухо и слабо, като едва доловимо ехо и усмивката на Моли се стопи.

Къщата на баба Кинкейд бе обърната с лице към пътя, водещ към Кингспорт. Зад нея се простираше неизбродна гъста гора. Тясната пътека, по която вървеше Моли, бе същата, която баба й сама бе проправила години по-рано, тъй като, също като Моли, бе нетърпелива и не обичаше да губи напразно времето си.

Днес Моли буквално тичаше колкото й държат краката към къщата на баба си. Не трябваше да губи времето си и да разговаря с непознати в гората, без значение колко вълнуващо и интересно бе преживяването. Тя нямаше време да завързва нови запознанства, тъй като денят й бе изпълнен със задълженията към майка й и възрастната мисис Кинкейд. Те се нуждаеха от нея и на Моли не й оставаше време да бъде ухажвана. Ето защо, почти на двадесет и четири годишна възраст, Моли все още не се беше омъжила.

Никога не бе ухажвана дълго и упорито като истинските красавици в града. Няколко ергени от Кингспорт бяха проявили интерес към нея, но това обикновено бяха по-възрастни мъже, които си търсеха съпруга, за да се грижи за дома им и дори за децата им. Вдовецът Пайл в продължение на няколко месеца бе доста настоятелен, мистър Додсън също бе проявил по едно време интерес към нея, въпреки че бе достатъчно възрастен, за да й бъде баща.

Моли не проявяваше дори и най-слаб интерес към тях. През последните три години бе използвала като извинение факта, че майка й се нуждае от нея, за да им откаже. Преди това извинението беше болестта на баща й.

Моли искаше един ден да се омъжи, но не, за когото и да е. Със сигурност не за човек, който си търсеше само икономка или готвачка.

— Съжалявам, че закъснях — извика тя, като отвори рязко задната врата.

Бабата на Моли седеше в любимия си стол с книга в скута и с топъл шал около крехките си рамене.

— Не си закъсняла, Моли. — Възрастната жена затвори книгата и вдигна към внучката си въпросително поглед. — Господи, страните ти са червени като пелерината. Добре ли си? Случило ли се е нещо?

Би било толкова лесно да увери старата жена, че денят не е по-различен от всеки друг, че нищо необикновено не се е случило, но баба Кинкейд виждаше всичко, а Моли не й даваше сърце да я излъже.

— Срещнах един човек в гората. Един мъж. Мисля, че беше тръгнал на лов.

— Мислиш?

— Той носеше карабина, а на гърба си имаше раница, където сигурно си държи мунициите, освен това в нея имаше хляб и малко свинско месо.

— Откъде знаеш, че е носил хляб и свинско месо?

— Той ми каза.

Баба Кинкейд не беше прекалено страхлива като майката на Моли, но въпреки това изглеждаше много разтревожена.

— Трябва да се върнеш вкъщи по главния път, Моли. От години използвам тази пътечка и никога не съм срещала жива душа, да не говорим за непознати.

Моли постави кошницата на масата и започна да вади храната, която бе донесла.

— Е, той не беше съвсем непознат.

Настъпи миг на напрегната тишина. Моли се чувстваше много неловко, по гърба й започнаха да лазят тръпки.

— Моли? — Баба й бавно се изправи на крака с помощта на полирания бастун и се наведе леко напред. — Кой беше този човек?

Моли се обърна с лице към баба си и й се усмихна невинно.