Лиза Марклунд: Червения вълк

Така и не можа да свикне с кръвта, и това си е. Свързано е с гъстотата й. С нея и с тази лепкавост. Знае, че няма никаква логика, особено за човек като него. Напоследък това отвращение завладява сънищата му, приема образи, които не може да контролира.

Поглежда надолу, към ръцете си и ги вижда потънали в тъмночервена човешка кръв. Капе по панталоните, все още топла и лепкава. Миризмата го удря в носа. Потръпва ужасен и се мъчи да я отпъди.

— Ей, пристигнахме.

Гласът прекъсва съня му. Кръвта изчезва изведнъж, но силното гадене си остава. През вратата на автобуса нахлува вълна режещ, студен въздух. Шофьорът присвива рамене в напразен опит да се предпази от нея.

— Освен ако не искате да ви откарам до гаража?

Всички пътници са слезли от летищния автобус. Той се изправя с усилие, сгънат от болка. Взема сака от седалката и промърморва:

— Merci beaucoup1 1 Много благодаря (фр.). — Б.р. .

Раздрусването от досега на краката му със земята го кара да простене. Обляга се за миг о заскрежената страна на автобуса и разтрива чело.

Жена с плетена шапка се е упътила към спирка на градския транспорт малко по-нататък. Спира край сака му, а в погледа й се чете неподправена загриженост, когато се навежда към него.

— Добре ли сте? Да ви помогна с нещо?

Той реагира светкавично и грубо, размахвайки ръка пред лицето й.

— Laissez-moi!2 2 Оставете ме! (фр.). — Б.р. — казва го прекалено високо, като се задъхва от усилие.

Жената не помръдва. Само примигва няколко пъти е отворена уста.

— Etes-vous sourde? J’ai deja dit laissez-moi3 3 Глуха ли сте? Вече ви казах да ме оставите (фр.). — Б.р. .

Лицето и потръпва при тази проява на агресия и тя си тръгва. Гледа я в гръб, пълна и набита, помъкнала издути пазарски торби.

Дали звуча така и когато говоря шведски , пита се той. И разбира, че всъщност мисли на майчиния език.

Independence , връща той силом мисълта си към френския. Је suis mon propre maitre4 4 Независимост… Аз сам съм си господар (фр.). — Б.р. .

Жената се взира за последно в него, преди да се качи в автобуса.

Остава сам сред дизелови изпарения, докато автобусите отминават и улицата обезлюдява, заслушан в смълчания мраз, попиващ бледата светлина.

Никъде по земята откритият Космос не се намира толкова близо, колкото е при Полярния кръг. Докато растеше, приемаше тази откъснатост за нормална, без да си дава сметка какво значи да живееш върху покрива на света. Но сега ги вижда така ясно очертани, сякаш са издълбани върху улиците, по сградите, върху замръзналите хвойни: усамотение и оголване, безкрайни разстояния. Така познати и толкова чужди.

Сурово място , мисли си той отново на шведски. Град, смразен като кокал; кара я само на държавни субсидии и стомана. Досущ като мен.

Предпазливо премята ремъка на сака през гърдите си, преди да поеме пеша към хотел „Сити“. Фасадата от края на миналия век си е същата, каквато я помни, но няма как да знае дали вътре нещо се е променило. Докато живееше в Люлео, не му се бе налагало да влиза в подобна пищна сграда.

Рецепционистката посреща възрастния французин с разсеяна учтивост. Дава му стая на втория етаж, информира го в колко часа е закуската, връчва ключа и мигом забравя за съществуването му.

Най-трудно е да те забележат сред море от хора , казва си той, докато благодари на развален английски, и се насочва към асансьорите.

Обстановката в стаята подсказва, че някой доста се е постарал. Изтънчени подови настилки и копия на скъпа мебел се опитват да създадат усещане за лукс и традиция, но той съзира под всичко това мърляви прозорци и паянтови стени.

Присяда на леглото, загледан в падащия здрач отвън. Или може би е все още призори?

Прехвалената от уебстраницата морска гледка се изчерпва до сивкава водна повърхност, няколко дървени сгради в района на пристанището, неонова реклама и огромен покрив, покрит с черна изолация.

Унася го дрямка и той разтърсва глава, за да проясни мисълта си, усеща миризмата, която се излъчва от тялото му. Изправя се и отваря сака, после приближава масата, за да подреди лекарствата, като започва с обезболяващите. Сетне се изтяга в леглото, докато гаденето постепенно изчезва.

Така. Най-сетне е тук.

La mort est ici.

Смъртта е тук.

Аника Бенгтзон спира пред прага на редакционната зала, примигвайки срещу острата бяла светлина от неоновите лампи. Блъсва я звукова вълна: тракат принтери, свистят скенери, нокти почукват по клавиатурите; хора захранват машините с текстове, образи, писма и команди, загубили надежда, че работата някога ще свърши.