Лиза Марклунд - Червения вълк

Няколко пъти поема дълбоко въздух и хлътва в помещението. Неспирната дейност по новините тъне в съсредоточено мълчание. Шефът Спике чете нещо с кръстосани връз бюрото крака. Временно завеждащият новините се взира в дисплея на компютъра със зачервени, бдителни очи. Ройтерс, френската АФП, Асошиейтед Прес, ТТА и TTB 5 5 Абревиатури на две от звената на Шведската информационна агенция (ТТ). — Б.р. ; нескончаем поток от местни и международни, спортни и финансови новини и телеграми от цял свят. Все още не се чуват екзалтирани викове — никакъв шумен ентусиазъм или изблици на разочарование по повод сполучливи или не чак дотам материали, никакви разгорещени спорове в защита на даден аргумент за сметка на друг.

Без да ги поглежда, тя се промъква покрай тях, но и те не я забелязват.

Внезапно някакъв звук, някакво предизвикателство, разцепва електронното жужене.

— Значи, пак изчезваш?

Тя трепва, прави неволна стъпка встрани и вдига поглед към Спике само за да бъде заслепена от настолната му лампа.

— Чувам, че летиш за Люлео следобед.

Аника удря бедро в бюрото на сутрешния редактор в бързината да стигне до своето. Спира, затваря за миг клепачи и усеща как чантата и се свлича към лакътя, докато се извръща.

— Възможно е. Защо?

Но редакторът вече е изчезнал, оставяйки я да се пържи под втренчените погледи на останалите и жуженето в нюзрума. Облизва нервно устни и провесва чантата през рамото си, усетила как техният скептицизъм лепне по найлона на ватираното и яке.

Понася се плавно към убежището си. Стъклата на нейния аквариум, миниатюрната и персонална кабинка, вече са близо. Изпълнена с чувство на облекчение, тя плъзва вратата встрани и потъва вътре. Оставя я да се затвори зад гърба и, обляга глава върху хладната стъклена повърхност. Добре поне, че и оставиха собствен кабинет. Наясно е, че думи като устойчивост и сигурност добиват все по-голямо значение както лично за нея, така и за обществото като цяло. Докато хаосът напира и характерът на войната се мени, става по-важно от всякога да обърнеш поглед назад и се поучиш от историята.

Хвърля чантата и якето върху дивана за посетители и включва компютъра. Новинарският шум отслабва все повече, макар да е седнала в самото му пулсиращо, електронно сърце. Водещите събития от днес-утре ще са забравено минало. Тя вече не разполага с енергия да удържа темпото на електронната новинарска система, осигурявана от Асошиейтед Прес, информационното чудовище на дигиталния век.

Прекарва пръсти през косите си. Може пък да е просто уморена. Седи търпеливо, подпряла брадичка с длани, докато се зареждат програмите, после отваря материала. Вече й се вижда доста интересен, само че костюмарите по-нагоре не проявяват същия ентусиазъм.

Спомня си Спике преди малко, надигнал глас над вълните. Подрежда бележките и започва да се приготвя за презентацията си.

Стълбището е мрачно. Момчето затваря вратата на апартамента и се ослушва внимателно. От открехнатия прозорец на стълбището при жилището на стария Андершон се чува свистене, както обикновено. Радиото на дъртака е включено, но иначе е тихо, напълно спокойно.

За нищо не те бива , казва си той. Тук няма никого. Мухльо такъв.

Остава така няколко секунди, после поема решително към предната врата. Един истински боец не се държи по този начин. Та той е почти майстор, „Жесток дявол“ всеки момент ще оглави класацията на Теслатрон. Играта му е ясна: никакво колебание в битка.

Отваря рязко вратата с познатото протяжно скърцане. Заради неспирния снеговалеж тя се открехва съвсем мъничко — никой още не е почиствал стълбите тази сутрин. Промъква се с усилие през процепа навън. Ремъкът на раницата му обаче се закача за дръжката и раздразнението от неочакваното дръпване едва не го разплаква. Опъва и тегли, докато някакъв шев се разкъсва, но много важно.

Препъва се по стълбите, размахвайки диво ръце за равновесие. Стигнал веднъж долу, той надниква през снежната пелена над оградата и застива на място.

Цялото небе е озарено от синкави, припламващи светлини. Те са вече тук , казва си той, а гърлото му се свива. Няма шега.

Понечва да тръгне, но пак спира до някаква счупена косачка, която едва се подава изпод снега, а сърцето му блъска все по-бързо и по-бързо: дум-дум-дум. Примижава силно. Не иска да го види, не смее да отиде и погледне. За това стои така, докато гелът по косата му се втвърдява, остри снежинки кацат по носа, а ушите щипят от студ. Всеки тук потъва в снежен памук, едва долавя далечния грохот на стоманолеярните.