Лиза Марклунд: Червения вълк

— Не знам как да те накажа — заявява той, не вярвайки на ушите си.

— Разбира се, че знаеш — отвръща тя, вперила в очите му непроницаем поглед изпод пърхащите си клепки. — Просто го направи.

Бенгтзон е сред малцината, които си въобразяват, че могат да влизат при него когато поискат, а той се дразни от факта, че не прави нищо по въпроса. По-специалното отношение към нея се дължи отчасти на колосалната медийна буря от миналата Коледа, когато някакъв смахнат сериен убиец я взе за заложник в един тунел. Ако се вярва на маркетинговите проучвания, именно това прекъсва устремното плъзгане на тиражите по низходящата спирала. Читателският интерес към Вечерна поща се събужда отново, след като в него излиза историята за майката на две деца, прекарала цяла нощ с Бомбаджията. Така че има доста основателна причина да гали Бенгтзон с перце още известно време. Начинът, по който се държа тя тогава, както и вниманието, последвало нейното освобождаване, правят впечатление даже на управителния съвет особено фактът, че по нейно настояване пресконференцията се провежда в общата зала на вестника. Всъщност всичко тръгна от председателя на съвета, Херман Венергрен, след като вижда логото на Вечерна поща да се върти на живо по Си Ен Ен. Впечатленията на Шюман от тази пресконференция са по-други, отчасти защото е застанал точно зад Аника, под прожекторите, по време на предаването и отчасти заради безкрайните повторения, излъчени по всички канали. Вижда рошавата й коса, напрегнатите очертания на раменете. На екрана Бенгтзон изглежда пребледняла и леко замаяна, отговаря на въпросите ясно и отривисто на приличен гимназиален английски.

— Слава богу, мина без емоционални изцепки — съобщава на един от собствениците след това Венергрен по мобилния си от офиса на Шюман.

Ясно си спомня страха, който закиселява в устата му пред устието на онзи тунел, когато проехтява изстрелът. Само без убит репортер , казва си той, каквото и да е, само без убит репортер, моля те, Господи.

Отмества поглед от бункера на посолството и се отпуска в креслото.

— Всичко тук ще се разпадне някой ден — отбелязва тя, докато затваря вратата.

Той не си прави труда да се усмихне.

— Мога да си позволя нови мебели. Вестникът върви на пета скорост.

Репортерката хвърля бегъл, почти скришен поглед към диаграмите върху масата. Шюман я изучава внимателно с очи, докато тя предпазливо присяда в едно от тежките кресла.

— Искам да пусна нова серия статии — съобщава Аника, вперила поглед в бележките си. — Идната седмица има годишнина от атаката във въздушната база F 21 в Люлео, така че е логично да се започне с това. Мисля, че вече е дошло време да се направи свястно обобщение на случилото се, на всички известни факти. Те не са кой знае колко, ако трябва да сме честни, но бих могла да се поровя още малко. Вече са минали повече от трийсет години, но все са останали стари служители в базата. Може би е дошло време някой да проговори. Няма как да разбереш отговора, ако първо не попиташ…

Шюман кимва, скръствайки ръце на корема си. След като цялата дандания от миналата Коледа приключва, Аника си остава три месеца у дома. Наричат го служебен отпуск. Когато се връща на работа в началото на април, държи да си остане независим разследващ репортер. И оттогава съсредоточава цялото си внимание върху тероризма, неговата история и последици. Нищо забележително, никакви апокалиптични разкрития рутинни репортажи от мястото на събитието, атаките над Световния търговски център, няколко статии за взрива в онзи финландски мол, интервюта с оцелели от бомбените атентати в Бали.

Истината е, че напоследък не прави нищо особено. А сега иска да задълбае още повече в стари терористични актове. Но дали някои се интересува все още от такива неща и дали си струва тъкмо сега да изтупват прахта от тази тема?

— Добре — промълвя бавно той, — би могло да излезе нещо. Да разчовъркаме старите национални рани, отвличането на летище Бултофта, обсадата на западногерманското посолство, заложниците от Нормалмсторг 6 6 През 1973 г. при опит за обир на банка на площад Нормалмсторг в Стокхолм Ян Ерик Олсон ранява двама полицаи и взима четирима заложници. По време на преговорите заложниците се застъпват за похитителя си. Този феномен по-късно е наречен „Стокхолмски синдром“. — Б.р. …

— И убийството на Палме. Знам. Както знам, че за нападението над F 21 не е писано отдавна.

Тя оставя записките в скута си и се навежда напред.