— Точно това иска мръсното копеле — заявява тя. — И понеже авторските права са си мои, казвам твърдо не.
И става нейната. Ако публикуват интервюто против съгласието й, ще ги съди. Дава им дума. Но дори при шанс да загуби делото, той няма да позволи да се стигне до такова — така или иначе, историята донася на вестника достатъчно дивиденти.
Никак не е глупава , мисли си сега Шюман, но може да е позагубила малко хъса си.
Изправя се и отново отива при графиките.
Е, в бъдеще ще има и други съкращения.
Залезът плисва огнен блясък в салона на самолета, макар да е само два следобед. Аника търси с поглед пролука между приличащите на разбити белтъци облаци отдолу, но не открива такава. Дебелакът до нея я ръгва в ребрата, докато с въздишка разгръща широко брой на Норландски новини.
Тя отпуска клепачи, изключва се от заобикалящата я среда. Изолира се от съскането на климатичната инсталация на самолета, от болката в ребрата и съобщенията на капитана за температурите отвън и времето в Люлео. Оставя се да я носят с хиляда километра в час, съсредоточила внимание върху натиска на дрехите върху тялото й. Чувства се замаяна, немощна. Силните шумове започват да я стряскат по непознат досега начин. Откритите пространства са станали непоносимо огромни, а тесните я задушават. Усещането за дистанция е изкривено и вече й е трудно да я определя. Винаги ходи покрита със синини, защото се блъска в предмети, мебели и стени, коли и бордюри. Понякога й се струва, че въздухът наоколо изчезва. Другите са го изконсумирали, за да не остане нищичко за нея.
Но тя знае: няма страшно. Трябва само да изчака, докато отмине и шумовете се завърнат, а цветовете станат отново нормални. Не е опасно. Не беше.
Потиска тези мисли, оставя се на течението, усеща как брадичката й се отпуска, и ето, изведнъж се появяват ангелите.
Коси като дъждовни струи , пеят те, същества от светлина и летен бриз, безопасност и черешови дървета…
Страхът я кара да се изправи като свещ в седалката. Удря се в сгъваемата масичка и разплисква портокаловия сок по стената на салона. Стремителният бяг на сърцето нахлува в главата, прогонва всички други звуци. Дебелакът й говори нещо, но тя не може да разбере какво.
Нищо не е в състояние да я изплаши така, както тази ангелска песен.
Защо не си стоят в сънищата? Гласовете й пеят нощем, монотонни, утешаващи, напяват нищо незначещи думи с неизказана красота. Но напоследък започват да остават и след като се събуди, а това я кара да полудява от страх.
Поклаща глава, прокашля се, търка очи. Проверява да не е заляла със сок и лаптопа.
Докато самолетът пронизва облаците в заход към пистата, попадат в ледена вихрушка. Тя успява да мерне за миг през въртопа Ботническия залив, накъсан от тъмносиви острови.
Приземяването е неприятно грубо, вятърът блъска самолета.
Излиза от него последна, тъпче нетърпеливо на място, докато дебелият се измъква със сумтене от седалката, вади нещата си от багажния отсек над главите им и се бори да навлече палтото си. Втурва се покрай него навън и после със задоволство забелязва, че го е изпреварила на опашката за коли под наем.
С ключ в ръка, Аника бърза покрай тълпата шофьори на таксита, скупчени при изхода — грозд тъмни униформи, които безсрамно подлагат на оценка минаващите.
Студът я прерязва на излизане от терминала. Поема конвулсивно дъх, придърпва чантата по-нагоре към рамото. Колоната тъмносини таксита извиква в съзнанието и спомен за последната визита тук в компанията на най-близката й приятелка, Ане Снапхане, на път за Питео. Трябва да е било преди десетина години. Боже, как лети времето.
Паркингът е напред и вдясно, отвъд автобусните спирки. Голите й длани, притиснали лаптопа, бързо замръзват. Звукът от собствените й стъпки по леда наподобява дрънчене на счупено стъкло и това я кара да бъде предпазлива. Докато крачи бързо, усеща как страхът и съмненията я изоставят. Тя е устремена напред — има си цел.
Колата е последна в редицата. Почиства снега от регистрационния номер, за да се убеди, че е именно нейната.
Мракът се спуска неимоверно бавно, за да измести един ден, който така и не е настъпил напълно. Снеговалежът размазва силуетите на недораслите борчета, засадени около паркинга. Навежда се, за да надникне през предното стъкло.
Люлео, Люлео, накъде беше Люлео?
По средата на дълъг мост, който води в града, снеговалежът най-неочаквано намалява, за да покаже замръзналата отдолу река. Носещата конструкция на съоръжението се надига и спуска като вълни от двете й страни, докато кара напред. Градът изпълзява постепенно из недрата на снежната вихрушка, а от дясната й страна се извисяват към небето мрачни промишлени скелети.
Читать дальше