Джонатан Мабъри: Човекът вълк

Боже! Какво правеше тя с него…

— Лорънс…

Той се изправи рязко, за да види кой го вика, но зад него нямаше никого.

Момичето вдигна глава.

— Какво има, любов моя? Нараних ли те?

— Какво? Не… не — отвърна той разсеяно. — Като че ли чух…

Но Лорънс не довърши изречението си. Онова, което беше чул, бе невъзможно. За момент му се стори, че собственият му брат Бенджамин е изрекъл името му, можеше да се закълне в това. Това не беше днешният Бен — възрастен мъж в разцвета на силите си — а Бен, когото бе познавал през всички онези години, момче.

Изведнъж шумът, димът и смехът станаха изключително потискащи и дразнещи. Стаята заплува като в мъгла и трябваше да примигне, за да възвърне яснотата на зрението си. В един момент сцената около него престана да бъде римска оргия, съвършена в своята поквара, и се превърна просто в низък, нечестив разврат. Изведнъж се почувства погнусен и омърсен. Отблъсна жената настрани.

— Какво има?

Лорънс се пребори с импулса да й излае като куче. Преглътна думите, които се надигнаха като жлъчка към устните му.

— Нищо — каза той. Няма нищо… главоболие.

Тя се усмихна и се примъкна по-близо.

— Обзалагам се, че мога да те накарам да забравиш, че имаш дори глава, камо ли главоболие…

— Не — каза той бързо. Изправи се и грабна халата си от облегалката на стола. — Добре съм. Просто се нуждая от малко въздух.

Взе една връхна дреха от закачалката, мушна ръцете си в ръкавите и дръпна реверите пред гърдите си, сякаш за да се отдели от низостта, която го обграждаше. Неколцина от гуляйджиите го погледнаха въпросително, но той тръсна глава, тръгна към вратата на гримьорната, излезе в коридора, спусна се, препъвайки се, по стълбите и отвори вратата, която водеше към улицата. Навън мразовитият въздух го накара да настръхне, но тук поне можеше да диша.

Лорънс отвори очи и видя, че е сам. Винаги беше сам, без значение колко големи бяха тълпите и колко многолюдни забавите.

— Бен… — каза той, но името отекна кухо в тухлената стена на отсрещната сграда и изчезна в безпределната чернота на небето.

Лорънс отиде гол до прозореца. Вятърът беше хладен и напорист и полюшваше завесите. Откакто беше напуснал забавата по-рано тази вечер, всичко му изглеждаше някак сюрреалистично, сякаш бе попаднал в една от онези непонятни френски пиеси, които нямат никакъв смисъл дори за драматурзите.

Лорънс видя бялото лице на луната през завесите, огромно и кръгло, но когато ги раздели с ръка, видя, че това е само лицето на Биг Бен. Също толкова студено, но далече не толкова застрашително. Мина през завесите и се облегна на рамката на прозореца. Загледа се в мъглата, идваща от Темза, която се виеше като змийски гнезда по осветените от газови фенери улици. Това беше типичната гъста лондонска мъгла, която се издигаше като драперия, покривайки голяма част от часовниковата кула и почти целия град.

Откъм гърба му се чу тих стон и Лорънс се извърна, за да погледне жената в леглото. Тя беше красива и пищна, а голата й кожа бе придобила порцеланова белота под смътната светлина. Тъмните й коси бяха разпилени около прелестното й лице като сладостна кестенява буря. Зърната на гърдите й бяха сумрачни под проникващото отвън сияние, устните й тъмни, а черните й мигли изящно надвиснали над съвършените й страни. Лорънс я виждаше и в същото време не я виждаше. Докато стоеше там, меланхоличен и уморен, будният му ум потъна в подсъзнанието му и той се унесе в блян, който го обгърна като мъгла, отнасяйки го в друго място и време…

На девет години Лорънс Толбът беше слабичко дете. Още не беше станал силният мускулест хищник, който години по-късно щеше да крачи по сцените и да обикаля големите градове по света. На девет той беше бледо замислено момче, мечтателно като поет, често потъващо в блянове, за които не разказваше на никого.

С изключение на майка си. Солана Толбът знаеше всички тайни на сина си.

Лорънс лежеше с глава в скута й, а тъмните му къдрици се губеха в сложната плетеница на бродираната й рокля, сякаш години след раждането си, той все още беше впримчен към нея. Солана му пееше стара испанска песен — странна селска балада, толкова старинна, че смисълът й се беше променял стотици пъти през вековете. Лорънс лежеше със затворени очи и слушаше замечтано, воден от мелодията и обещанията, скрити в думите…

Лорънс легна в голямото хотелско легло, напълно буден в дълбоката мъглива нощ. Жената посрещна завръщането му със сладостен стон и се сгуши до него, а Лорънс й позволи да го направи, въпреки че му беше неприятно. Това не беше мястото, където искаше да бъде. Това не беше жената, с която искаше да бъде.