Джонатан Мабъри: Човекът вълк

Нещото се приближаваше.

Сега цялото острие беше извън ножницата и Бен бавно се приведе над земята. Ако трябваше да се бие, щеше да го направи като мъж.

Още по-близо!

— Хайде, негоднико — прошепна той и пръстите му се стегнаха около дръжката, търсейки най-добрия захват. Намушкването беше глупава тактика, защото острието можеше да заседне в плътта. Бен знаеше, че бързите посичащи удари могат да спрат дори голямо куче или глиган.

Изведнъж нещото изскочи от храстите и се насочи право към него. Бен изръмжа от страх и ярост и вдигна ножа си. Създанието прелетя през сиянието на фенера, той отстъпи крачка назад и от гърдите му дойде дрезгав смях.

Беше фазан. Едър, красив и безразличен към високия мъж с острия му нож. Той размаха криле покрай него и продължи надолу по коридора от тисове.

— Мътните го взели! — изпъшка Бен и пъхна ножа обратно в ножницата. — Проклета птица! — извика той подир фазана и сетне промърмори под нос: — Проклет глупак.

Унило усмихнат, той поклати глава, обърна се и потърси отново пътеката. Но десетина крачки по-надолу светлината на фенера застрашително затрептя и намаля, преди да се засили отново, когато го разклати. Надникна в него. Маслото беше почти свършило. Беше грабнал първия фенер, който му беше попаднал под ръка, без да провери дали е зареден.

— Проклет глупак! — повтори той. Това не беше първият път, когато неговата прибързаност му струваше неприятности.

Помая се за кратко, поглеждайки назад, откъдето бе дошъл. Когато над сенките отново се възцари мълчание, нощта стана по-огромна, по-тъмна и по-малко позната. Тишината беше като присъствие, което го следеше.

— Там ли си? — извика той, но гласът му неволно премина в шепот.

Отговор не последва, но Бен продължи да има чувството, че нещо го наблюдава, усещайки върху себе си нечии очи.

Той се покашля и надигна глас:

— Ела, трябва да поговорим!

Нищо.

Фитилът на фенера потрепна и си даде сметка, че ако не намереше скоро онова, което търсеше, маслото можеше да свърши, обричайки го на пълен мрак. Вдигна глава и през гъсто сплетените клони на тисовете видя бледа светлина подобна на скреж — луната, която докосваше дърветата. Кимна с глава. Дори да останеше без фенера, пак можеше да намери пътя си към дома, просто вървейки нагоре. Луната беше достатъчно ярка, за да четеш под нея и тя току-що бе започнала дългия си лов по нощното небе. Щеше да има достатъчно светли часове, ако маслото свършеше, а „Толбът Хол“ само привидно изглеждаше далече.

И въпреки това… мисълта, че може да остане без светлина дори за минута, го плашеше. Изправи рамене и си пое дълбоко въздух.

Още при първата крачка фенерът изпращя отново.

— Не угасвай — промърмори той и пламъкът като че ли се подчини на думите му. Окуражен, продължи напред. И сякаш за да му се присмее, светлината изведнъж отслабна и почти изгасна.

Прехапа долната си устна. Луната щеше да му помогне да се върне, но нямаше да намери онова, което търсеше. Може би трябваше да се откаже от лошата си идея и да се върне утре. Разклати фенера отново и когато пламъкът се разпали за пореден път, долови някакво движение вляво. Случаен лунен лъч падна върху нещо, което се движеше зад дърветата.

— Какво е това по дяволите?

Напрегна поглед, взирайки се в гората, но нещото си беше отишло.

Звук зад гърба му го накара да се обърне и като че ли отново зърна нечие движение. Изведнъж от тъмнината се зададе глух шум и нещо се блъсна в него с невъзможна скорост. Когато го отмина, се чу странен раздиращ звук.

Фенерът падна на коравата земя зад него и се претърколи, а променливият пламък за момент затрептя по-ярко. Ударът едва не събори Бен и той се втренчи в грешната посока, примигвайки уплашено, с очи изхвръкнали от орбитите. Светът се превърна в покривало от мрак, който сякаш го обгърна отвсякъде. Чу тихия звук на дъждовна капка върху разпилените листа под краката си. Още една капка, сетне още една. Погледна нагоре, питайки се защо не чувства дъжда върху лицето си. Небето отвъд покрива от клони на дърветата беше чисто.

Бен се усмихна накриво към луната, учуден как беше възможно да вали в такава ясна нощ. И сетне погледна към капките върху листата. Тъмен дъжд. Почти черен под лунната светлина. Блестящи петролни капки, от които идваше миризмата на току-що разрязан бакър. Бен ахна при вида на този странен дъжд, който като че ли валеше от собственото му тяло.

Чу шум на листа под нечии стъпки, но когато зърна крака, който го беше предизвикал, веднага забеляза, че в него имаше нещо нередно. Нещо ужасно нередно. Той беше бос и безформен. Всъщност изобщо не беше човешки крак. Не беше и на животно. Бен вдигна глава и видя очите на създанието, което стоеше недалече от него. Това не бяха очите на човека, когото беше дошъл да търси тук. Те бяха големи и жълти като есенна луна. Взираха се в него свирепо и Бен изведнъж почувства сърцето му да замира.