Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Почувства движение зад себе си и когато се обърна, видя наблизо да стои касапин с мрачно лице и кожена престилка на петна. Мъжът разтри челото си с кокалчетата на ръката си.

— Предполагам, че вие сте мистър Лорънс? — каза той и дъхът му образува пара в студения въздух. — Братът на мистър Бенджамин?

Лорънс кимна, неспособен да отговори.

Месарят се пресегна покрай него и дръпна платното, докато то покри всичко, с изключение на лицето на Бен. Това беше акт на милост и Лорънс му благодари с мълчаливо кимване. Сетне се извърна, за да скрие влагата в очите си. Облегна се на дървената стена и си пое няколко пъти дълбоко въздух, докато се увери, че няма опасност да избухне в сълзи.

След малко касапинът се покашля.

— Ние всички съжаляваме за брат ви. Той беше добър човек.

— Така ли мислите? — попита Лорънс хладно. Сетне се извърна и погледна към Бен. Само за миг му се стори, че брат му просто е заспал. — Аз пропуснах целия му живот…

Месарят се размърда неловко.

— Сър… може би постъпвам неправилно, но…

Лорънс се извърна към него.

— Кажете каквото мислите.

— Добре, сър… баща ви ми нареди да погреба личните вещи на брат ви с него. Той бръкна в големия си джоб и извади оттам малка кожена кесия. — Но ми се струва, че това не е редно. Особено като се има предвид, че вие сте му брат.

Той му подаде кесията и Лорънс се поколеба само за момент, преди да я поеме от изцапаните му с кръв пръсти. Лорънс смотолеви някакви несвързани благодарности, а месарят кимна и изчезна в сумрака на ледницата. Лорънс остана там още десетина минути, взирайки се в лицето на Бен, притискайки кесията с вещите му до гърдите си. Чувстваше ударите на сърцето си в стиснатия си юмрук, който държеше последните неща, които Бен беше докосвал преди да умре.

Сетне Лорънс тръгна, препъвайки се, към вратата на ледницата и светлината.

Лорънс размишляваше над уискито си, потънал в най-безрадостните мисли, които го бяха спохождали. В кръчмата беше почти толкова мрачно, колкото и настроението му. Мъгла от тютюнев дим и горящи торфени въглища беше надвиснала като облак под намазаните с катран греди на тавана. Гласовете на петдесетима мъже и няколко жени изпълваха въздуха с постоянен шум, който почти заглушаваше тоновете на неакордираното пиано и фалцета на неколцина пияници, които пееха фалшиво погрешния текст под акомпанимента на пианиста. Осемгодишно момче мина през стаята заднешком, разпръсквайки дървени стърготини по пода, които гребеше от старо корабно ведро. По стените висяха надменните портрети на местни аристократи, които бяха подкрепяли финансово кръчмата през дългата й история. Двестагодишна широкоцевна пушка беше окачена на две куки над бара, а кръчмарят — бивш моряк със зло лице и белег от нож върху лицето, който го караше да прилича на пират — развиваше бирените канелки с животински глави и пълнеше калаените халби с тъмно местно пиво. Лорънс видя всичко това при влизането си, но не му обърна голямо внимание. Намери си една маса в ъгъла и се настани на нея, за да разгледа вещите на Бен и да се поотпусне с уискито, което правеха в района. То беше силно, тежко, неприятно на вкус и идеално отговаряше на настроението му.

Отпиваше от напитката си и с пръст избутваше предметите един по един върху масата. Очилата на Бен бяха изкривени, изподраскани и дълго използвани и Лорънс се замисли дали брат му не се беше посветил на някакво проучване. Като момче той винаги беше обичал приказките. Какво бе чел като зрял мъж? Лорънс не смяташе, че брат му би се посветил на науката — натурфилософията беше страст на баща им. Бен винаги беше изглеждал повече като мечтател. Може би романи? Или поезия. Лорънс предположи, че би могъл да научи това. Гуен Конлиф със сигурност знаеше какво е вълнувало Бен и навярно щеше да й е приятно да му разкаже. А по всяка вероятност Сингх също беше наясно.

Лорънс нямаше да попита баща си.

Сред нещата на Бен имаше един джобен часовник и Лорънс разпозна в него часовника, който беше принадлежал на техния дядо по майчина линия — човек, когото никога не бяха срещали, но чиито вещи майка им беше поделила между момчетата. На времето Лорънс имаше сребърна табакера, в която държеше щурци и всякакви други буболечки, каквито успееше да хване. Споменът за нея извика вяла усмивка на мрачното му лице, но когато си спомни за загубата й заедно с всичко друго, което беше притежавал, след смъртта на майка му, чертите му отново станаха сурови.