Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Това беше игра, която Лорънс често играеше, когато беше сред непознати, и сега й се отдаде изцяло, за да прогони мъката, която късаше сърцето му. Като опитен актьор, той умееше с лекота да отгатва професиите на хората по тяхното облекло, обноски и начин на изразяване. Наблюденията му в такива ситуации бяха част от онова, което го правеше добър в собствения му занаят. За него беше достатъчно да слуша десет минути, който и да е от тези мъже, за да го изиграе след това убедително на сцената.

Събеседниците приказваха един през друг, не се изчакваха да се доизкажат и всеки се опитваше да доминира в разговора.

— Трудно ще ми бъде да намеря заместник на Толанд — каза скуайърът. — Той беше един от най-добрите ми хора. И сега ще трябва да се грижа за неговата вдовица и петте му деца. Да не говорим пък, че загубих двеста лири с онова стадо. Освен това съм обявил награда от други двеста за главата на звяра, който е направил това. — Той поклати глава. — Вдовица с пет малки деца…

— Съчувствам на сър Джон — избоботи полицаят. Бедният човек. Да загуби сина си по такъв начин. От друга страна той винаги ми се е струвал малко луд. Ако нещо може да го накара да се смири, това е именно тази трагедия.

Скуайърът изсумтя.

— Питам се какво ли ще стане с „Толбът Хол“, когато старецът си отиде от този свят.

Пръстите на Лорънс се сключиха около чашата с уиски. „За моето семейство ли говорят тези хора?“

— Дявол да го вземе! — каза полицаят на скуайъра. — Ти си истински лешояд, Тимъти.

— Говоря сериозно — възрази скуайърът.

— Предполагам, че някой далечен роднина ще получи щастливо писмо от адвоката си.

В този момент се намеси пасторът, отклонявайки темата на разговора от материалните неща.

— Аз видях телата със собствените си очи. — Той се наведе напред и тембърът на гласа му стана някак загадъчен. — Неестествени рани. Крайно неестествени. Причинени от някакво адско създание. А не просто от животно — каза викарият, хвърляйки неодобрителен поглед към полицая, — както на някои им се иска.

Лорънс почти отвори уста да каже нещо, но се въздържа. Пръстите му стискаха здраво чашата с уиски.

Военният сви устни. И заговори с глас, който беше по-подходящ за параден площад, отколкото за тиха кръчма:

— Ами ако това изобщо не е било звяр, а коварен убиец? Някой, който е имат зъб на някоя от жертвите?

— Какво искаш да кажеш? — попита скуайърът.

— Това е просто тактика. За да отклони властите в погрешна посока, той убива хората, а след това разкъсва телата им, все едно деянието е било извършено от див звяр. Виждал съм подобни неща и преди…

Останалите се впуснаха да дават контрааргументи и разговорът постепенно се превърна в състезание по надвикване.

Полицаят стовари ръката си върху масата.

— Това е нелепо, полковник! Кой би стигнал до такива крайности? И защо да поема риска да убива други хора, освен набелязаната жертва?

Полковникът разпери ръце.

— За да прикрие истинските си намерения. Както вече казах.

По време на спора викарият поклащаше глава и сега вдигна ръка, сякаш се канеше да даде благословия.

— Слугите на Сатаната са многобройни — отбеляза свещеникът мрачно, — Той има на разположение много по-ужасяващи форми и тела от тези на обикновените хора и зверове.

Кръчмарят тръсна глава.

— А какво ще кажете за танцуващата мечка на циганите. Тя може да го е направила.

Полковникът изсумтя презрително.

— Това краставо създание! Да убие трима големи мъже? Малко вероятно, Кърк, много малко вероятно.

Кръчмарят Кърк сви рамене.

— Тогава кой го е направил, сър. — И когато полковникът не отговори, Кърк се извърна към викария, — Вие сте съгласен с мен, отче Фиск, нали?

Фиск сви устни.

— Може да не е била мечката — каза той колебливо. — Възможно е самите цигани да стоят зад това. Помнете ми думите! Над нас тегне проклятие и ние сами сме си виновни за това? Ние допуснахме техните езически обичаи в нашата общност.

Мъжът с очи на ловец изсумтя.

— Това няма нищо общо с проклетите цигани и вие всички го знаете.

Разговорът на масата замря, а сетне притихна и цялата кръчма.

— Виждали сме всичко това и преди.

— Какви ги говориш Маккуин? — попита полковникът.

Маккуин драсна клечка кибрит, поднесе я към лулата си и опъна силно от нея. Въпреки неугледните му дрехи, другите мъже зачакаха с любопитство обяснението му. Той издиша струя синкав дим към таванските греди и се облегна на стола си, обхождайки другите с проницателните си очи, докато говореше. Гласът му беше тих и Лорънс дори се видя принуден да се наведе леко напред, за да улови думите му.