Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Две неща бяха особено любопитни за Лорънс и затова разгледа всяко от тях по няколко пъти. Едното беше дагеротип на Гуен Конлиф, Той никога не я беше срещал и дълго се взираше в снимката й. Тя беше красива жена. Даже изключително красива, реши Лорънс, с умни очи, които — поне на тази снимка — издаваха голяма доброта и може би проницателност. Мис Конлиф беше спазила традицията за строгост при позиране за снимка, но при все това на лицето й имаше съвсем лека усмивка, която накара сърцето му да се разтупти. И въпреки че роклята й отговаряше на всички изисквания за благоприличие, тя по никакъв начин не можеше да скрие чувствеността на женствените й извивки. Макар и мрачен и замаян от алкохола, Лорънс с горчивина и насмешка установи, че тази жена в строга рокля е събудила в по-голяма степен животинските му инстинкти от океаните гола плът, които бяха на негово разположение при поискване през последните години. И когато осъзна това, на лицето му, само за миг, трепна лека усмивка.

Той държеше фотографията й, питайки се каква жена е тя. Майка му беше възхитителна, тъжна, особена и сложна. Малцина от жените, които срещаше — било то актриси или любителки на театъра, загърбили условностите заради възможността да флиртуват с една „звезда“ — притежаваха и половината от нейното остроумие и обаяние. Но никоя нямаше дори и частица от нейната изтънченост. Лорънс се взираше в усмивката на Гуен Конлиф, в леко вдигнатата й брадичка и израза на очите й и реши, че чертите на тази млада дама издаваха повече изисканост и сложност, отколкото можеше да се очаква от жената на един провинциален джентълмен. Ако Бен действително беше търсил това. Изведнъж прозрението му за Гуен Конлиф го прободе като кинжал, защото то казваше толкова много неща за самия Бен. Ако брат му беше спечелил такава жена, това означаваше, че е бил забележителен човек и Лорънс почувства вина за това, че не е насърчил близостта между двама им по друг начин освен с няколко епизодични писма. И се изпълни с гняв, че тази възможност завинаги му е била отнета.

Той остави фотографията и взе най-чудата от оскъдните лични вещи на Бен. Това беше медальон със сребърна верижка. Лорънс го вдигна към светлината на лампата, за да разгледа по-добре изображението, което беше отпечатано върху металния диск — монах в средновековно расо, наобиколен от озъбени вълци. Колко странно, мислеше си той, без да може да определи дали монахът беше обречен да бъде разкъсан или някаква божествена сила задържаше вълците на разстояние. Рисунъкът, обаче, беше твърде груб, за да е ясен смисълът на сцената. Но какъвто и да беше той, медальонът разтревожи Лорънс по начин, който не можеше да определи. Гибел или спасение вещаеше той? Защо Бен бе носил тази вещ у себе си? Какво беше значението й за него? Месарят бе казал, че медальонът е бил сред личните му вещи и вероятно Бен не го беше носил на врата си.

Нечия сянка падна над металния кръг и Лорънс вдигна глава, за да види кръчмаря, който беше и собственик на заведението. Мъжът кимна към празната чаша до лакътя на Лорънс и вдигна шишето с уиски, което носеше.

— Още едно, сър?

Лорънс кимна, гледайки разсеяно как кръчмарят налива тежката чаша, след което се отдалечи. Миг преди това, обаче, срещна погледа на мъжа и му се стори, че онзи смътно го е разпознал. И може би се беше досетил за неговата самоличност.

Шумна група клиенти поиска нови напитки и кръчмарят и помощникът му се завтекоха да наливат уиски и бира. Те седяха в нещо като кръг около голяма маса, на която имаше какви ли не шапки бомбета, каскети и цилиндри — халби и винени чаши. Лорънс с вял интерес огледа компанията, която заемаше централно място в заведението, поради което членовете й се чувстваха в правото си да говорят по-гръмко и по-малко почтително от всички останали. Един от тях носеше строги черни одежди и римска якичка, което го накара да предположи, че това е местният викарий. Имаше един много добре облечен мъж със скъпи дрехи. Местният скуайър, реши Лорънс. До него пък седеше мъж, подобен на шомпол, с гъста прошарена коса, за когото Лорънс беше готов да се обзаложи, че е бивш военен, и съдейки по аристократичните му черти, вероятно офицер. Отляво на офицера се беше разположил мъж с войнствен мустак в стил лорд Китчънър 3 3 Лорд Китчънър, 1850–1916, британски фелдмаршал, държавник и дипломат. — Б.пр. и подозрителни очи, който почти сигурно беше местният полицай. Той беше по риза, но на облегалката на стола му беше преметната нещо като служебна куртка. Плешивият господин с очила и образован вид вероятно беше учен или доктор, а широкоплещестият мъж с обветрено лице и пронизващи очи на ловец приличаше на фермер или пазач на дивеч и определено беше по-недодялан от останалите.