Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Да, тя беше луда — изръмжа Лорънс. — Луда беше да дойде в тази проклета дупка, която наричате град.

Думите му ги накараха да замлъкнат вцепенени, с изключение на полуглухия пастор, който се извърна към скуайъра:

— Какво каза той?

Първи се окопити полковник Монфорд:

— Пийнал си малко повече, момче — каза той хладно.

— Така ли? — присмя му се Лорънс. — В такъв случай вие сте се просмукали от джин, за да си позволявате да бръщолевите неща, за които не знаете абсолютно нищо!

Монфорд скочи на крака толкова рязко, че столът му падна назад с трясък. Лицето му беше пламнало от гняв, когато пристъпи към Лорънс. Кърк застана зад полковника и по свирепия му поглед беше видно, че е готов да окаже помощ на редовния си посетител, ако се стигнеше до удари.

На Лорънс му беше все едно. Той ненавиждаше тези хора, сякаш му бяха врагове от години. Пред очите му притъмня, още когато ги чу да говорят за Бен, но сетне те се осмелиха да изрекат такива низости дори за собствената му майка! Той сви юмруци, готов да се нахвърли срещу тях, готов да защити честта на брат си и да види кръвта им. Пристъпи към полковника със свирепа усмивка на лицето, която оголваше зъбите му и придаваше на чертите на лицето му нещо вълчо.

— Аз… — поде той, но в този момент полицаят Най скочи на крака и мушна тежкото си туловище между Лорънс и полковника.

— Няма да допусна това! — изрева той.

— Разкарай го от кръчмата ми, Най! — изръмжа Кърк.

Лорънс понечи да заобиколи полицая, но Най го спря, слагайки ръка на гърдите му.

— Не!

Лорънс сведе поглед към ръката му и след това я отблъсна. Но не грубо. Той изгледа полковника с такава студена омраза, че Монфорд се стъписа.

— Майка ми беше маркиза, глупако. Солана Монтроса де Вердад. — Той плю на пода. И не беше циганка.

С тези думи Лорънс се обърна и излезе от кръчмата, в която се възцари такава потресна тишина, че събралите се мъже чуваха тихото пукане на цепеници те, които горяха в камината.

Доктор Лойд беше човекът, който наруши мълчанието:

— Този човек… това беше Лорънс Толбът.

Полицаят Най изгледа полковник Монфорд продължително и враждебно, а думите на Лорънс като че ли още отекваха във въздуха около тях. Полковникът се обърна, грабна чашата си и я изпи наведнъж. После се тръсна на стола си без коментар.

Слънцето беше ниско и багреше небето, докато се спускаше към далечния запад. Лорънс крачеше по улицата, все още свил юмруци в пристъп на ярост. Челюстта му го болеше от силата, с която беше стиснал зъби. Господи, как му се искаше да хвърли един бой на тези мъже, особено на онзи надут военен дръвник.

Беше стигнал до църквата, когато се обърна и тръгна обратно към кръчмата. Може би все пак трябваше да им даде един хубав урок. Може би това беше начинът да разберат, че…

Но в този момент полицаят Най излезе от сенките и се изпречи на пътя му. Лорънс леко се приведе, готов за бой, но полицаят му се усмихна тъжно и му подаде малката кесия с вещите на Бен.

— Моите съболезнования за случилото се, Толбът… но сега е време да се приберете у дома.

Мускулчетата около устата на Лорънс заиграха и известно време той гледа мълчаливо към кръчмата.

— По-верни думи от тези не са били изричани — каза накрая той, сетне си пое въздух през носа, издиша го бавно и взе кесията от Най. Когато се обърна и тръгна към мястото, където беше вързал коня си. Най го догони и закрачи редом с него.

Малко по-късно Лорънс каза:

— Какво се е случило с брат ми и онези другите мъже?

Най поклати глава.

— Трябва да е било някакво животно.

— И какво правите вие по въпроса? — Най се поколеба и в това време Лорънс се спря и се изпречи на пътя му. Той беше по-едър и по-висок от Най и полицаят беше принуден да гледа нагоре, за да поддържа зрителен контакт с него. — Очевидно не правите нищо .

Въпреки заплахата, която се четеше в погледа на Лорънс, полицаят Най се защити:

— От него няма никаква следа, Толбът. Вероятно си е отишло… каквото и да е било то.

— Ами ако не е? — попита Лорънс. — Тогава какво?

Най дори не се опита да отговори. Очевидно беше мислил за това и нямаше никаква представа какво да прави.

— Така си и знаех — процеди Лорънс злъчно и продължи по пътя си. Когато стигна при стълба, той отвърза въжето от парапета от ковано желязо и се качи на коня си. Погледна мрачно към Най, сетне още по-мрачно към кръчмата, тръсна глава, сякаш бе взел някакво тежко решение, и пришпори коня си в галоп.