Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Сър Джон беше по-лош домакин, отколкото Лорънс очакваше. Той беше недодялан, властен и на моменти дори груб — но всичко това беше насочено към Лорънс. Към Гуен старецът бе почтителен и любезен. Даже прекалено.

Сега, половин час след началото на вечерята, сър Джон все още се хранеше, а Гуен и Лорънс от време на време се оглеждаха неспокойно, сякаш търсейки прозорец, през който да избягат поотделно. Лорънс се надяваше да срещне погледа на Гуен поне за кратко, за да я накара да разбере, че и той се чувства като нея. Щеше ли това да я накара да се усмихне? Дори една тъжна усмивка би била прекрасна върху красивото й лице.

— Това сигурно те изненадва?

Лорънс премига, осъзнавайки, че баща му говори на него. Той сян припомни мислено разговора до този момент и разбра, че сър Джон все още говореше за телеграфа. Лорънс нямаше намерение да се хване на предизвикателството и затова само се усмихна загадъчно, наклони леко глава и отпи от виното си. То поне беше превъзходно.

Сър Джон се пресегна към подноса и го повдигна към Гуен.

— Мога ли да ви предложа от печената змиорка? Сингх този път е надминал себе си.

Гуен се усмихна леко, също като Лорънс преди малко, и си избра едно парче от змиорката, което изглеждаше по-малко живо от останалите.

— Лорънс явно е изненадан, че телеграфът е стигнал до нас, тук в самотния стар Блекмор. — Известно време той дъвка мълчаливо. — Чувам също… че американците прокарвали линии за новата си телефонна система в района на Бостън. Какво можеш да ни кажеш за това?

— Така ли е наистина? — попита Гуен с престорен интерес. Ако актриса бе казала репликата си по подобен начин, Лорънс би я сгълчал за лошото й изпълнение, но сър Джон беше неин верен поклонник и се възползва от думите й, за да продължи монолога си.

— Не мисля, че бих могъл да изтърпя подобно натрапничество — каза старецът, добавяйки още змиорка в чинията си. — Не искам такова устройство, което ме прави зависим от прищевките на този или онзи.

— Не съм изненадан — промърмори Лорънс и веднага съжали за думите си, когато сър Джон го стрелна с враждебен поглед. За кратко въздухът прашеше от напрежение, но сетне възрастният мъж отново погледна крадешком към Гуен и пъхна още едно парче змиорка в устата си.

Гуен използва момента, за да смени темата на разговора и извърна сиво-сините си очи към Лорънс.

— Намирате ли дома си за променен, мистър Толбът?

Без да поглежда баща си, Лорънс каза:

— Блекмор си е същият, какъвто го оставих.

— Какво имаш предвид? — попита сър Джон, почти изсумтявайки.

— Местните хора имат същите налудничави идеи, каквито и преди — отвърна Лорънс с нехаен израз на лицето си.

— Да — рече сър Джон, — ние сме недодялани провинциалисти. Невежи. Суеверни. В очите на светски човек като теб сме диваци от края на света…

Гуен го прекъсна:

— Не исках да поставям началото на кавга.

— Не, не — продължи сър Джон, пренебрегвайки протеста й. — Аз съм виждал диваци на края на света. Казвам само, че се отнасяш с неуважение към обикновения човек и това може да бъде опасно за теб.

Отбранителните нотки в тона на баща му заинтригуваха Лорънс. Той отпи от виното си, облегна се на стола си и каза:

— Струва ми се, че долавям някакво чувство за несигурност в теб, което ме учудва.

Сър Джон повдигна вежди и погледна сина си с не по-малък интерес.

— О? А мога ли да попитам доколко сигурен се чувстваш самия ти в собствената си кожа?

— Човек свиква с всичко — отбеляза Лорънс.

В този момент се чу рязко издрънчаване, когато Гуен остави сребърния си прибор на масата и понечи да стане. Лорънс се надигна наполовина в нещо като полупоклон.

— Моля ви — каза той. — Останете.

Тя седеше с изправен гръб, а очите й бяха хладни и предизвикателни. В очите на сър Джон също имаше предизвикателство, но неговите като че ли горяха.

Лорънс знаеше, че всичко сега е в неговите ръце. Той кимна на Гуен и на баща си и сложи ръка на сърцето си с надеждата, че жестът му изглежда непресторен.

— Искам да се извиня и на двама ви — каза той тихо и открито. — За това, че не бях по-близо до вас… както е редно. — Два чифта очи продължиха да го гледат, но никой не каза нито дума и затова Лорънс продължи: — Това е нещо, за което ще съжалявам до края на живота си.

Репликата беше силно драматична и Лорънс я беше съчинил с ясното намерение да манипулира ситуацията, но когато се взря в сиво-сините дълбини на очите на Гуен Конлиф, той разбра, че е бил искрен.