Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Аз… не знам какво да… — Лорънс почувства сърцето му да се обръща в гърдите му. Независимо колко пъти беше репетирал този разговор в главата си, той никога не беше предвиждал, че ще чуе тези реплики. Изненада го както тяхната честност, така и съдържанието им. Те се забиха като клинове в сърцето му. Надникна дълбоко в очите на баща си, търсейки лъжата, търсейки чудовището, за което го бе смятал… но видя само ужасната божа, която никога не си беше отишла. И сега разбра. Разрухата в имението, отказът от всякакви грижи, отчуждението от хората. Баща му не беше откъснатото от света чудовище, за каквото го беше мислил. Причината беше покрусата, самотата и непреодолимата мъка.

Лорънс затвори устата и очите си и си пое дълбоко въздух. Когато отвори отново очи, той каза:

— Да.

Сър Джон мълча дълго, преди накрая да кимне с глава.

— Днес видях Бен — рече Лорънс, променяйки темата. — Какво създание би могло да направи такова нещо?

— Нямам никаква представа — отвърна сър Джон, извръщайки лице към огъня. Той търкулна чашата си напред-назад между дланите си. — Виждал съм на какво е способна мечката гризли. Бенгалският тигър. Най-свирепите зверове в природата. Но… никога не съм виждал подобно нещо.

Възможно ли е да го е направил човек?

Сър Джон стрелна сина си с поглед.

— Човек? Имаш предвид някакъв безумец, който броди из пустошта? — Той поклати глава. — Откакто това се случи, съм обходил всяка педя земя в района. Щях да го открия с кучетата си. Но човек никога не знае. От друга страна, раните са толкова ужасни, та… си мисля, че само човешко същество е способно на такова безпричинно злодеяние. Животните убиват за храна или за да защитят малките си. Те не са жестоки, а онова, което е причинено на Бен и онези другите хора, говори за… изключителна жестокост. Сякаш самото страдание на жертвите е било истинската цел на това деяние.

— Местните хора обвиняват циганите — рече Лорънс.

— Те стоварват всички злини на света върху циганите. Ако теле се роди мъртво или петелът пее, не когато му е времето, виновни са циганите.

Лорънс бръкна в джоба си и извади оттам медальона. Той го провеси за сребърната верижка и металният кръг се завъртя бавно, улавяйки топлата светлина на огъня.

— Това беше сред нещата на Бен.

Сър Джон се взря в сина си, преди да вземе медальона. После го разгледа по-отблизо, отпивайки от уискито си.

— Хм. Свети Колумбан. Ирландски светец. Любимецът на калайджиите и циганите.

— Значи… Бен е имал нещо общо с тях?

— Да. Понякога местното дворянство плаща такса, в замяна на което циганите свеждат престъпленията си до минимум. Това несъмнено е изнудване, но се прави често. И тук, и другаде — вероятно навсякъде. Ние им даваме нещо като десятък, за да си гарантираме, че престоят им по нашите земи ще бъде взаимно поносим. Обикновено те си тръгват, след като продадат на местните момчета всичкото вино и тъмнокоси дами, които могат да понесат. — Сър Джон подаде медальона на Лорънс и извърна лице от проницателния поглед на сина си. Спря се, за да погледне отново портрета на красивата жена, която двамата бяха обичали — и все още обичаха — после мина през голямата стъклена врата, която водеше към вътрешния двор.

Лорънс изпрати баща си с поглед. И едва сега осъзна, че го вижда в истинската му светлина. Това не беше злодеят от безбройните му страхове. Това не беше виновникът от тъмните кътчета на въображението му. А неговият баща. Самотен човек, измъчван от скръб. И стара, и нова.

Скръб, която Лорънс споделяше и знанието за това отвори в душата му врати, които той смяташе, че са заключени завинаги.

Лорънс избърса сълзите от очите си и последва баща си навън.

Вътрешният двор беше широк и опасан със старинна ограда от миналия век. Силуетите на дърветата отвъд нея се мержелееха смътно във вечерните сенки, но по-високите им клони бяха обагрени в сребърно от сиянието на пълната луна. Сър Джон се беше привел над окуляра на великолепен стар телескоп, който вероятно беше шедьовъра на неизвестен майстор-оптик. Възрастният мъж завъртя шлифованите месингови колела с вещи движения.

— „Тази бледна жена, назована луна, оградена с огньове студени…“ 4 4 Пърси Биш Шели, „Облакът“, пр. Цв. Стоянов. — Б.пр. — изрецитира той тихо.

Лорънс се покашля леко.

— Старият натурфилософ, както виждам. — Той се приближи и проследи посоката на телескопа в мрака. — Винаги съм обичал да съзерцавам нощното небе с теб.