Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Къщата около него беше огромна, построена с гредите от дървета, стари наполовина колкото Британската империя. Много от камъните в ъглите на салона бяха взети от някогашни римски укрепления и мостове. Декорът отразяваше древните вярвания на стотици култури. Всичко в „Толбът Хол“ говореше за възраст и теченията, които бродеха по коридорите, нашепваха отдавна забравени тайни.

Сър Джон харесваше старинния дух на дома си. Ценеше неговата неизменност и здравина. В много отношения той отразяваше собствения му живот — нещо, което беше станало по-мъдро и по-силно с годините. И макар да имаше паяжини по ъглите и сипки на таванския етаж, къщата беше солидна. Както винаги. Също като сър Джон, независимо от възрастта му.

Той продължаваше да си играе с клавишите. Самсон седеше до него, бистрите му кафяви очи бяха приковани в бледите ръце на господаря му, а големите му уши бяха бдителни за всеки шум в къщата. Когато Лорънс се бе спрял пред стаята на Гуен, Самсон Долови леката промяна в тежестта върху дъските на пода. Когато Лорънс тръгна бързо към стаята си, Самсон не пропусна нито една от приглушените му стъпки. Кучето беше в пълно съзвучие с „Толбът Хол“. А когато чу още по-тихите стъпки на Гуен, Самсон изпъхтя тихо.

Без да пропуска нито тон, сър Джон хвърли поглед към кучето си и вдигна очи към тавана с многозначителна усмивка.

И докато продължаваше да свири, тази усмивка не изчезна нито за момент от лицето му.

Лорънс тръгна бавно по коридора и седна на едното от двете кресла, които стояха в къта за разговори. Преди години този кът беше играл ролята на навигационната стая на капитан Нелсън, докато той планираше унищожаването на френската флота при Трафалгар. Лорънс беше винаги Нелсън, а Бен бе един от капитаните му. В други случаи беше сламената колиба, в която Робинзон Крузо — Лорънс, и Петкан — Бен, обмисляха как да се справят с пиратите. Докато чакаше, Лорънс се наведе и погледна под страничната облегалка. Инициалите все още си бяха там. БТ и ЛТ, Резки, издълбани с нокти, върху които отдавна бе минала четка с лак. Споменът го накара да се усмихне.

— Мистър Толбът?

Той се беше унесъл толкова дълбоко в мислите си, че изобщо не чу приближаването й и скочи неспокойно на крака като младеж на официален прием. Но актьорът в него се разбунтува срещу тази проява на глупост и на лицето му веднага се изписа приветлива усмивка.

— Мис Конлиф.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя, когато той й посочи съседното кресло. Гуен се настани, намествайки грижливо полите на стегнатата си брокатена роба. Лорънс долавяше ясно натрапчивото присъствие на слугинята в дъното на коридора, с лице строго като на иконом и ръце, скръстени пред едрата й гръд. Той нямаше никакво желание да предизвиква същество, излъчващо такава свирепост.

— Съжалявам, че се срещаме при такива обстоятелства. — Той се пресегна към масата и взе малката кесия с вещите на Бен, която бе сложил там. Тези неща са на Бен. Той би искал да ги задържите.

Но веднага стана ясно, че тя е виждала тази кесия и преди. Очите й проблеснаха, когато я пое, и след като я сложи в скута си, Гуен погали нежно старата кожа. Сетне я отвори и извади дагеротипната снимка, на която беше самата тя. Споменът, може би за щастливия ден, когато е била направена, я разтърси и от гърдите й се откърти ридание. Очите й се напълниха със сълзи.

— Ако… ако има нещо, от което се нуждаете… — каза Лорънс, почувствал се изведнъж огромен и тромав. — Каквото и да е, моля ви кажете ми.

Тя вдигна глава от снимката и Лорънс видя все още насълзените й очи да проблясват хладно.

— Искам да знам какво се случи с него — каза Гуен, без гласът й да потрепне.

— Също и аз. И за целта ще направя всичко, каквото мога.

Тези думи, това обещание, разчупиха крехката й решимост и тя избухна в сълзи. Лорънс придърпа бързо креслото си към нея, взе я в прегръдките си и замилва главата й, когато тя зарови лице под брадичката му.

Слугинята пристъпи решително към тях, но Лорънс улови движението й и поклати леко глава. Жената се спря, без да изпуска от поглед господарката си, но сетне кимна и остана на поста си.

Лорънс държеше Гуен в ръцете си, докато тя плачеше. Риданията й бяха толкова дълбоки, мъката й толкова огромна и искрена, че той се запита дали до този момент тя бе имала възможност да я изплаче. Нямаше съмнение, че сър Джон не й беше предложил рамото си. Лорънс се чувстваше ужасно, че не е в състояние да й помогне, но беше доволен, че може да направи поне това. Сълзите й пареха гърлото му като киселина и той с усилие на волята сдържа собствените си ридания.