Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Ръката на сър Джон трепна за момент и сетне продължи да регулира телескопа.

— Да. Спомням си, че беше така.

Някъде далече в тъмнеещите гори нощна птица нададе въпросителен писък.

— Татко… — поде Лорънс тихо, — мислил ли си някога колко различно би могло да бъде…

— Никога — прекъсна го сър Джон, сякаш се беше боял от този въпрос през цялата вечер, сетне прочисти гърлото си. — Няма смисъл да тръгваме по този път. — Когато заговори отново, гласът му беше малко по-силен от шепот: — Съжалявам само, че не се погрижих за теб по-добре — рече сър Джон. И че те изпратих в онзи дом.

Лорънс се извърна. Това беше почти непоносимо. Зад него сър Джон се занимаваше с телескопа, очевидно търсейки начин да прикрие смущението си.

Старецът се покашля отново и когато заговори, гласът му беше безстрастен и надменен:

— Тя упражнява огромно влияние.

— Луната ли? — попита Лорънс, сепвайки се леко.

Сър Джон вдигна глава и погледна към Лорънс, но от този ъгъл лицето му беше в сянка.

— Тя е темата на нашия разговор.

— Ти винаги говориш за нея като за жена.

— Така е наистина — съгласи се сър Джон и се наведе над окуляра. — Силата й е неуловима и изкусна, също като тази на жената. И абсолютна, Богинята на лова, както я наричат в древните легенди.

Той се изправи и вдигна ръка от телескопа, Лорънс кимна и се наведе да погледне, при което чудното съоръжение приближи лика на луната само на ръка разстояние. Сега тя се виждаше със съвършена яснота. Студена, могъща, сияйна… и безкрайно самотна.

И враждебна.

Лорънс вдигна глава от телескопа, чувствайки през него да минава студена вълна, сякаш стоеше потънал до колене в безвъздушния безрадостен прах на тази древна скала.

Баща му се наведе да погледне отново и на Лорънс му се стори, че улавя на лицето му лека усмивка. Те стояха там, Лорънс и сър Джон, загледани в луната, всеки по свой начин.

— Лорънс — каза сър Джон, все още притиснал око в окуляра, — радвам се, че си у дома.

Лорънс не знаеше как да отговори на това. Никога не се беше подготвял за подобен момент и затова не каза нищо от страх да не изрече нещо, което не трябва. Той отпи от скоча си и продължи да гледа баща си, който наблюдаваше голямата ледена Богиня на лова.

За пръв път през целия си живот, обаче, Лорънс Толбът се чувстваше така, сякаш си е у дома.

Над него, ясна сред безкрайния мрак, луната го гледаше и се смееше. Единственото, което Лорънс чу, беше шепотът на нощния вятър.

Лорънс каза лека нощ на баща си и се оттегли. Качи се по стълбите с ръце в джобовете, заровил замислено брадичка в гърдите си. Сингх се беше погрижил да отключи стаята му и да я проветри и Лорънс почти машинално стигна до нея. Но когато протегна ръка към дръжката, чу женски глас от коридора. Обърна се и видя, че вратата на Бен е леко открехната и отвътре се разлива светлина.

Спря се за момент по средата на коридора, после пристъпи предпазливо към някогашната стая на брат си. От другата страна на резбованата врата се чуваха приглушени женски гласове.

Сега или никога , помисли си той и почука тихо.

Миг по-късно вратата се отвори още малко и там се показа неприветливото око на строга слугиня.

— Мога ли да ви помогна, сър?

Лорънс беше много по-висок от слугинята и видя над главата й голямото тоалетно огледало, което стоеше в далечния ъгъл. И в него отражението на Гуен Конлиф. Тя беше с гръб към вратата, наполовина извърната към огледалото, и затова не видя, че я гледа. Дъхът на Лорънс секна. Гуен беше само по фуста и в този момент разсеяно обличаше пеньоар от тънък газ. За миг Лорънс зърна кремавата белота на кожата й от кръста нагоре. Тялото й беше слабо и изваяно, с пълни гърди, увенчани с изящни розови зърна. Тя нямаше нито белег, нито недостатък и Лорънс се любуваше на чистата й красота — непреднамерена и безизкусна, почти като богиня. Миг по-късно Лорънс сведе поглед към слугинята, сякаш за да й каже, че не желае да се натрапва в уединението на тази стая.

— Бих искал да разменя няколко думи с мис Конлиф. Аз съм Лорънс Толбът.

Слугинята го изгледа проницателно и Лорънс почти се изчерви. Слава богу, че коридорът беше зле осветен.

— Момент, сър — каза тя със стиснати устни и затръшна вратата малко по-силно, отколкото беше необходимо.

Лорънс се загледа в дървената плоскост и въздъхна.

— Вие, сър — каза той на сянката си, — сте невероятен дръвник.

На долния етаж сър Джон беше потънал в мисли, докато свиреше на пиано. Пръстите му галеха клавишите, извличайки от тях копнежна музика от минали времена. Това не бяха конкретни произведения, а отделни откъси от различни композитори, преплетени със собствените му тъжни импровизации.