Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Лорънс знаеше, че няма да може да спи много тази нощ, ако изобщо успееше да мигне. Твърде много неща се бяха случили. Твърде много неща все още се случваха. Погребението на брат му беше утре, а годеницата на брат му беше малко по-надолу по коридора. Мислите на Лорънс течаха като живак от единия към другия, от мъката по неговата загуба към чувството за вина заради желанията му. Сънят нямаше да дойде.

Той крачеше напред-назад из стаята си. Пиеше уиски, взираше се в сенките и си спомняше смеха и детските разговори от отдавна минали години. Всичките му вещи и тези на Бен бяха в тази стая. Когато Лорънс замина след смъртта на майка им, Бен очевидно се беше преместил в друга стая, оставяйки тук всичко, което можеше да му напомня за детството им. Лавиците бяха пълни с играчки на пружина, оловни войници и тенекиени оръжия. На закачалката в ъгъла все още висяха червените плащове от приключенията им като римски войници и мушамите, с които крачеха по палубите на въображаеми кораби. Детско конче люлка, облегнато на стената, близо до него бухалка за крикет и камара от очукани кубчета. Цветовете им бяха избледнели като стара фотография… също като собствените му спомени, които с годините бяха изгубили яснота и плът.

В далечината, на мили от имението, се разнесе тътен на мълния, приглушен и сърдит като стар дракон, който е прочистил гърлото си. Лорънс почти се усмихна, мислейки си как Бен го беше убедил, че гръмотевицата е гласът на драконите, но сетне друга мисъл заби нокти в ума му, прогонвайки предишния образ. Проехтя още една мълния, а Лорънс стоеше там, взирайки се в голямото легло с балдахин, връщайки се към нещо, което се беше надявал никога повече да не си спомни. Не и тук.

На изток отново проехтя тътен и потрепването на гредите на старата къща изтръгнаха младия Лорънс Толбът от съня му за дракони. Сърцето му беше в гърлото му. Той изпълзя от леглото си, прекоси студения под и отиде при леглото на Бен. Наведе се над спящия силует и прошепна:

— Бен! Събуди се!

— Ъ-ъ… късно е… спи ми се…

Лорънс раздруса рамото му.

— Чух нещо.

Бен се изправи на лакти и се заслуша, все още със затворени очи.

— Това е само бурята — каза той, бухна се отново в леглото и дръпна завивките над главата си. Скоро изпод одеялото се чу тихо хъркане.

На лицето на Лорънс се изписа обезсърчение, но не се върна при леглото си. Вместо това остана да стои там, приведен, наклонил леко глава, за да чува по-добре.

И после отново. Същият странен звук. По-скоро ръмжене, отколкото тътен, но приглушено. Отвън ли идваше… или отвътре? Лорънс тръгна плахо към вратата и завъртя дръжката, колкото може по-тихо, опитвайки се да разбере какво беше чул.

Тишина.

Събирайки целия си оскъден кураж, Лорънс излезе предпазливо навън като човек, който пристъпва върху тънък лед. Пренасяше тежестта си ту на единия, ту на другия крак, за да избегне скърцането на дъските на пода. Коридорът изглеждаше дълъг цяла миля и когато навън проблесна светкавица, сенките изведнъж се завъртяха, създавайки илюзията, че всички еленови глави поглеждат към него, търсейки бледия натрапник със стъклените си очи.

Лорънс се придвижваше настрани с гръб до стената, поглеждайки ту в едната, ту в другата посока, за да се увери, че сенките са само празен въздух, и че няма да бъде сграбчен изневиделица от нечия ръка с хищни нокти. Неведнъж беше сънувал чудовища в мрака — странни безформени създания, които се спотайваха в черната гора, душейки въздуха в търсене на храна. Баща му и Сингх винаги се усмихваха, когато им разказваше за тях, уверявайки го, че гората не е страшна, и че къщата е непристъпна крепост, но Лорънс винаги си мислеше, че те му казват това, само за да го успокоят и да го предпазят от истината. Той продължи да вярва, че в мрака може би има чудовища.

Мълния разтърси прозорците и докато грохотът още отекваше, На Лорънс му се стори, че чува другия звук, онзи, който го беше извадил от съня му. Онзи непреодолим шум, за който знаеше, че е произведен от нещо, което не трябваше да бъде там. Спря се пред стълбите към долния етаж, близвайки неспокойно сухите си устни. Трябваше ли да събуди баща си?

Не! Баща му беше заминал някъде по работа.

Тази мисъл ужаси Лорънс. Защо ги беше изоставил, когато се задаваше такава буря. Баща му имаше пушки и беше убивал мечки, глигани и всякакви други животни. Той несъмнено не се страхуваше от нищо в гората… но осъзнаването, че сега неговият герой и защитник не е тук ужаси Лорънс до мозъка на костите.